Кристина Ульсон - Пепеляшките

— Да, благодаря — каза, без да се замисля. — Къде е съпругът ви, между другото?

— На работа — отвърна Биргита. — Ще се прибере след няколко часа; ако искате, останете да вечеряте с нас.

Рюд не можеше да не се засмее.

— Не, няма да мога, за съжаление.

Биргита му отвърна с усмивка.

— Жалко. Защото изглеждате много приятно момче.

Тя протегна ръка към каната с кафе и сипа и на двамата.

— Докъде бях стигнала? — продължи домакинята и сама се сети. — Да, точно така, до произхода на момичето.

Биргита пак стана и отиде в антрето. Върна се с една папка.

— Тук с мъжа ми събрахме цялата информация, която имахме за приемните ни деца — гордо каза тя и постави папката пред Педер. — Разбирате, със съпруга ми не успяхме да създадем собствени деца, така че решихме да станем приемни родители.

Жената изглеждаше много доволна, когато му разгръщаше папката.

— Ето — поясни Биргита, — това е информацията, която получихме от социалната служба, когато щяхме да я доведем тук. Останалата информация беше засекретена, така че нямам копия.

Педер отмести фотоалбума и се зачете в документите от социалната служба.

„Тринадесетгодишно момиче, Моника Сандер, с проблемен произход, се нуждае незабавно от грижите на любвеобилно и стабилно семейство. Майката загубила родителските права още когато детето било на три години, и оттогава имала много ограничен контакт с дъщеря си.

Майката загубила правата, когато станало ясно, че има големи проблеми както със злоупотреба с алкохол, така и с наркотици. Контактувала с голям брой мъже след раждането на момичето. Вероятно проституирала. Бащата изчезнал почти веднага, пострадал в автомобилна катастрофа. След този нещастен случай започнали проблемите на майката.

Момичето прекарало в първия си приемен дом три години. После родителите се разделили и нямало възможност да остане там. Местили го от дом в дом, докато навърши осем години; след това поживяло една година в детски дом. После пак в приемен дом с намерението да се задържи за по-дълго.

Тежките обстоятелства скоро се отразили и върху посещението му на училище. Съществували подозрения, че Моника е жертва на насилие, но направените проверки не успели да докажат подобни твърдения. Момичето се затруднявало да общува с други деца. След трети клас преминало на индивидуално обучение в специална група от шестима ученици. Резултатът бил сравнително добър, но не и напълно задоволителен.“

Педер прочете още две страници за прогресивния провал на момичето в училище. В момента, в който беше заживяла у семейство Франке, вече имаше досие в полицията като заподозряна в кражби.

Рюд спонтанно насочи мисълта си към мъртвата жена в Йоншьопинг. Не беше ли израснала и тя в различни приемни домове?

— Хм — промълви Педер, когато приключи с четенето. — Искате да кажете, че е имало допълнителна информация, която е трябвало да получите, освен тази?

Биргита кимна и отпи малко кафе.

— Мислехме й доброто — каза тя и потърси погледа му. — Вярвахме, че можем да бъдем опората в живота, от която се нуждаеше. И Господ ни е свидетел, че опитахме. Но напразно.

— Грижехте ли се и за други деца заедно с нея? — попита Педер, сещайки се за младежа от снимките.

— Не — отвърна Биргита. — Ако имате предвид момчето от снимките, то това е племенникът ми. Беше на възрастта на Моника и предполагахме, че ще се радват да общуват. При това щяха да ходят в едно и също училище.

Жената леко се усмихна.

— Разбира се, нищо не излезе — каза тя. — Племенникът ми беше подреден и организиран още тогава. Не я понасяше, наричаше я луда и откачена.

— Защото е крадяла ли?

— Защото се страхуваше от странни неща — поясни Биргита. — Трудно общуваше с хората, избягваше ги, ту беше силно ядосана и реагираше остро, ту рухваше безпомощно и само плачеше. Сънуваше ужасни кошмари от миналото си, събуждаше се посред нощ и крещеше. Плувнала в пот. Но никога не казваше какво е сънувала, можехме само да предполагаме.

Педер почувства умора. Такава беше обратната страна на полицейската работа — почти никога не разговаряше със или за безгрижни и безпроблемни хора.

— Колко дълго живя тук? — попита Педер.

— Две години — отвърна Биргита. — За по-дълго и дума не можеше да става. Почти не ходеше на училище, изчезваше за определени периоди и се появяваше, без да разкаже къде е била. Имаше и известни криминални прояви. Продължаваше да краде, употребяваше хашиш.

— Гаджета? — попита Педер.