Кристина Ульсон - Пепеляшките

Всяко правило обаче си имаше изключения.

Фредрика леко се подсмихна, когато набързо се опита да вдигне тъмната си коса в някаква прическа. Представяше си, че ще прекара нощта в Умео самотно, с чаша вино и бележник. Вечерта не беше обещала нищо друго. Но изведнъж Фредрика долови глас зад себе си, както си седеше спокойно на хотелската веранда и пиеше чаша прекалено скъпо вино.

— Извинете, свободно ли е тук?

Толкова се учуди, когато чу Спенсър, че брадичката й буквално увисна и току-що отпитата глътка протече от устата й.

Спенсър сбърчи чело.

— Всичко наред ли е? — смути се той, дръпна една салфетка от масата и започна да я бърше.

Фредрика се изчерви и се засмя на случилото се едновременно с наместването на косата.

Изненадата на Спенсър беше направо възхитителна. Имаха ясно споразумение, което по принцип гласеше, че връзката им по никакъв начин няма да включва някакви особени задължения или обещания за взаимна подкрепа. Така ролята му в живота й беше недвусмислена. И все пак беше дошъл. Вероятно не само заради нея, но и заради себе си.

— Не трябва да се изпуска шансът — каза Спенсър, когато вдигнаха наздравица миг след пристигането му. — Не всеки ден човек има повод да посети Умео и да отседне в луксозен хотел като този.

Смаяната Фредрика се беше опитала едновременно да благодари и да обясни. Чудесно бе да го види отново толкова скоро, но дали той съзнаваше, че утре я очаква работа през целия ден, а после щеше да лети обратно? Да, съзнаваше. Желанието му да я види обаче беше надделяло. А и бе чул по телефона колко тъжно и разстроено звучи тя.

Фредрика предполагаше, че съпругата на Спенсър, Ева, знае за връзката им. Това поне би обяснило как той с такава лекота можеше да отсъства от вкъщи за нощ или две всяка седмица. А и Ева не бе останала по-назад в любовните си афери през годините.

Понякога Спенсър засягаше темата защо не се развежда. Бракът му се влияеше от редица чувствителни взаимоотношения — като тези с тъста му, например, — което правеше развода немислим. А и не забравяше да добави, че фактически, по някакъв странен начин, въпреки всичко, той и съпругата му бяха донякъде силно свързани помежду си. Връзка, която, разбира се, колкото и да се подлагаше на изпитания, навярно никога нямаше да се скъса.

А това, мислеше си Фредрика, не представляваше никакъв проблем, защото тя изобщо не бе сигурна дали щеше да й хареса да споделя непрекъснато всекидневието си с него.

Беше приятна и запомняща се вечер. Вино на верандата, посещение на близкия ресторант, където млад пианист увенча безгрижието с музика на живо. В момента, в който Фредрика, опиянена от виното, изпаднала в транс, седеше и не сваляше очи от пианиста, Спенсър беше протегнал ръка през масата и внимателно погали белега върху нейната. Учуден и питащ. Фредрика беше продължила да гледа мъжа на пианото, избягвайки да срещне погледа му. Без обаче да се отдръпва.

Стана сериозна, когато пусна четката за коса в чантата и си оправи сакото. Единственото притеснение, свързано с изненадата на Спенсър, беше, че все още не набираше кураж да му разкаже за разговора с Центъра по осиновявания.

Трябва да знае, мислеше си Фредрика. Няма значение каква е връзката ни, трябва да му кажа. Скоро.

Беше девет часът, когато Фредрика излезе от хотела и пое към адреса, на който живееше ръководителят на писателския курс, посетен от Сара Себастиансон преди много години. Раздялата със Спенсър бе сравнително прост ритуал. Никога не знаеха със сигурност кога ще се видят отново, но това нямаше значение; важното беше, че със сигурност знаеха, че го искат. А когато стане, тогава.

Фредрика проведе кратък разговор с Алекс по телефона, преди да излезе от колата и да звънне на учителя по писане. Медиите са полудели, докладва шефът й; а и тя не беше пропуснала да го забележи по заглавните страници на вестниците. Труп на бебе обаче нямаше, което радваше всички засегнати, макар и да знаеха, че вероятно разполагаха с прекалено малко време.

— Докладвай веднага щом научиш нещо ново — каза Алекс точно преди да затвори. — Снощи и тази сутрин проверихме някои следи, но честно казано…

Фредрика си го представяше как поклаща глава.

— Честно казано, ударихме на камък — въздъхна той.

Тя излезе от колата и почти се затича към входната врата на малката къщичка, която й заприлича на къщата на вещицата от приказката „Хензел и Гретел“. Сладка и привлекателна, с очарователни орнаменти, които изглеждаха почти като нарисувани на фасадата. Наоколо царяха спокойствие и тишина. Удивителни овошки, китни градинки. Никакви деца, никакви тийнейджъри. Пенсионерска работа, мина й през ума, преди вратата пред нея да се отвори и да се озове очи в очи с висок мъж с гъста рижа коса.