Кристина Ульсон - Пепеляшките

Педер се наведе напред целият в слух.

— С удоволствие ще изслушаме къде сте били — усмихна се той.

Ингрид му отвърна с усмивка, която след миг избледня.

— Нали разбирате — каза тихо и сведе поглед тя. — Грижих се за майка си, която е много зле. Да, естествено, вече е стара, младостта й отмина. Но преди няколко дни се разболя неочаквано и трябваше да дойда тук, в Стокхолм.

По говора й Рюд разбра, че свидетелката едва ли живееше в столицата.

— Аз и съпругът ми живеем в Гьотеборг от почти четиридесет години, но родителите ми останаха тук. Баща ми почина миналата година, а сега изглежда е ред на майка ми. Брат ми пое грижата за нея в момента. Каза, че ще се обади, ако се случи нещо.

Педер кимна бавно.

— Много сме ви благодарни, че отделихте време, за да дойдете — рече търпеливо той.

Юнас кимна в съгласие и отбеляза нещо в тефтера си.

— О, естествено, че щях да дойда, особено след като чух какво се е случило. Знаете ли, вчера прекарах кажи-речи целия ден при майка си. Почти не излязох от стаята й, спах на близкия стол. Смятахме, че ще се влоши доста бързо, поне такова беше предчувствието ни. Но както ви казах, брат ми ме отмени и аз седнах за малко в стаята за роднините, за да погледам телевизия. Тогава… да, тогава чух, че момиченцето е изчезнало, и веднага си помислих, че трябва да се свържа с вас. Та нали седях до нея и майка й. Обадих се възможно най-бързо.

Лек трепет раздвижи тялото й, преди да продължи.

— Може би трябваше да разбера, че нещо не е наред — въздъхна жената. — Имам предвид, защото разговарях с момиченцето и очарователната му майка по време на пътуването. Детето заспа скоро, но с майката си бъбрихме доста. И естествено, забелязах, че тя не се върна на мястото си, след като тръгнахме от Флемингсберг. По-възрастният кондуктор дойде и застана до детето. Не исках да се меся, стори ми се, че изглеждаше доста оправен и че „си разбираше от работата“, както е модерно да се казва. А и както споменах — имах да мисля за свои неща.

За да я предразположи, Педер кимна одобрително.

— Понякога наистина е така — каза той любезно, — наистина потъваме в собствените си мисли.

Очите на Ингрид бяха пълни със сълзи, когато срещна погледа му.

— Едва ли можех да допусна, че ще се случи нещо подобно — прошепна тя. — Влакът спря в Стокхолм, за където и пътуваше, и всеки започна да става и да си приготвя багажа. А кондукторът, той така и не се върна. Мина ми през ума да направя нещо, но някак си не можех да допусна, че никой няма да се погрижи за детето.

Жената въздъхна и една сълза се стече по бузата й.

— Тъкмо щях да сляза от вагона, когато видях, че малката се е събудила. Оглеждаше се наоколо, малко сънливо. Изправи се на седалката и се вторачи. После той се появи като изневиделица. И повече не я видях. Мярнах само гърба му.

Педер не спираше да я наблюдава.

— Някакъв мъж е дошъл при нея? — повтори Юнас, който бе мълчал досега.

Ингрид Странд кимна и изтри сълзите си.

— Да, точно така. И се движеше толкова уверено, че изобщо не допуснах… Единствената ми мисъл беше, че всичко е наред. Защото после, когато слязох от влака, отново я видях на перона.

Педер седеше като закован. Устата му бе напълно пресъхнала.

— Носеше я с една ръка — шепнеше свидетелката. — Тъкмо бяха слезли от другата врата, когато и аз се озовах на перона. Момиченцето се беше отпуснало. Всичко ми се стори нормално, сигурно познаваше този, който бе дошъл да я посрещне.

Ингрид примигна няколко пъти.

— Видях го само в гръб. Беше висок. Висок и тъмен. С къса коса и зелена риза, като една на зет ми, с която ходеше на село. А и я галеше по гърба, като баща. Спомням си ръката му, носеше масивен златен пръстен.

Педер си водеше записки. Дали мъжът беше толкова висок, че да носи 46-и номер обувки?

— Видях, че шепнеше нещо в ухото й — продължи Ингрид Странд вече с по-сигурен глас. — Видях го да говори с нея. И тя го слушаше, въпреки че се беше отпуснала в ръцете му.

Стана тихо, съвсем тихо. Педер вдишваше и издишваше бавно. Юнас се размърда и потърси погледа му. Ако Ингрид Странд имаше да разкаже още нещо, беше по-добре да си мълчат.

Раменете й се отпуснаха, лицето й помръкна.

— И през ум не ми мина, че нещо не е наред, когато ги видях — каза приглушено тя и очите й отново се напълниха със сълзи. — Беше повече от ясно, че момичето го познава. Помислих си, че трябва да е баща й.

Пиа Нурд чакаше в стаята на Педер, когато той се върна. Остана като закован на прага, с поглед, вперен в нея. Подсмихваше му се и той почувства как стомахът му се сви, когато отмести глава и косата й с цвят на ръж покри сърцевидното й лице.