Кристина Ульсон - Пепеляшките

— Нека не се радваме предварително, кукло — й бе прошепнал и покри лицето й със силните си ръце. — Няма да празнуваме нищо — нищо, — преди крайния резултат. Запомни го, кукло . Сега нямаме право на грешки. Не и когато сме толкова близо до целта.

Беше го погледнала предано право в очите и обеща, и се закле във всичко свято никога да не го разочарова.

— Обичаш ли ме? — беше я попитал той.

— Да — бе прошепнала с копнееща страст Йелена. — Обичам те ужасно много!

Беше сграбчил лицето й още по-здраво.

— Попитах дали ме обичаш, кукло . На този въпрос се отговаря най-просто с една дума. Никога не използвай повече, отколкото е нужно. Това може да ни изиграе лоша шега.

Йелена се беше опитала да кимне между грубите му ръце, нетърпелива да му угоди.

— Знам, знам. Но сега, когато сме сами… Исках да ти кажа колко много те обичам, а не че просто те обичам.

Мъжът я беше стиснал още по-здраво, чак до болка. Бавно я вдигна към гърдите и лицето си. Йелена бе застанала на пръсти, за да не увисне във въздуха.

— Хубаво е, че искаш да го кажеш, кукло — прошепнал бе той. — Но нали говорихме за това. Най-важното е, не какво казваш, а какво правиш! Ако не чувствам колко ме обичаш и трябва да ми го казваш, то тогава любовта и пет пари не струва. Нали?

Йелена се беше опитала да кимне, но той толкова здраво бе притиснал главата й, че тя не успя. Надяваше се да задържи напиращите сълзи в очите си. Защото иначе вечерта щеше да отиде по дяволите. И щеше да я боли. Как щеше да я боли!

— Разбираш ли какво казвам?

Вече не я стискаше толкова, така че тя успя да кимне.

— Говори — бе настоял с нормален глас той.

— Разбирам — побърза с отговора Йелена. — Разбирам.

За неин ужас пак я бе стиснал силно.

— Добре, кукло — отново бе понижил глас мъжът . — Защото, ако не разбираш, ако не мога да разчитам на теб, тогава за какво си ми. Разбираш ли и това?

Йелена разбираше. Толкова добре разбираше.

— Тогава няма какво повече да го обсъждаме — бе казал спокойно той и пусна лицето й, така че краката й отново да докоснат пода.

Дишането й се бе поуспокоило, но вратните мускули все още бяха стегнати.

— Нали си моя кукла? — бе прошепнал мъжът и се наведе да я целуне.

— Да — бе отвърнала тихо тя, истински облекчена, че е простил грешката й.

— Прекрасно, кукло . Прекрасно.

После я беше завлякъл не грубо, но все пак решително към спалнята.

Йелена стисна здраво волана при спомена как се бяха сдобрили в леглото, и двамата изпълнени с поразително силна радост, че са направили първата крачка.

Мъжът , разбира се, беше прав. Тя рискуваше да изгуби концентрация, ако се въодушевяваше прекалено. Но приключеха ли… тръпки я побиха при тази мисъл. Не би могло да бъде друго, освен фантастично. Не би могло.

Колата се движеше плавно по пътя. Нищо, че Йелена нямаше шофьорска книжка. Не срещна жива душа. Празно беше и напред, и назад. Чувстваше се съвсем сигурна в ролята, която в момента играеше. В края на краищата точно този момент беше толкова по детски елементарен. Трябваше да действат, както бяха решили. Или както мъжът беше решил. Той знаеше най-добре и Йелена му бе оставила цялото планиране.

Убедена беше, че щеше да се изтощи до край, ако се беше намесила. Преглътна и се концентрира върху шофирането.

Изхвърли ембриона, помисли си. Нямаше нищо по-важно точно сега. Само трябваше да изчака подходящия момент.

Фредрика Бергман приключи работния ден с изготвянето на един списък. Беше напълно готова. Изобщо не й бе хрумнало, че денят ще премине по този начин, когато снощи предпочете да пийне повечко вино и да поспи по-малко.

Тя бегло погледна часовника. Беше седем и половина. Фредрика не обядваше преди четири часа, но скоро пак щеше да огладнее.

Мобилният телефон завибрира. Ново съобщение. Фредрика се учуди, когато видя, че е от Спенсър. По принцип той никога не й пишеше.

„Скъпа моя, още веднъж благодаря за прекрасната нощ. Надявам се да се срещнем отново през уикенда.

Стана й топло на душата. Всеки имаше своята половинка. Нейната беше Спенсър Лагергрен. Поне понякога.

И ето че миналата нощ отново изплува в съзнанието й. Какво всъщност й струваше връзката със Спенсър? Една приятелка веднъж й бе обърнала внимание, че той я устройваше и затова никога не срещаше някого, с когото да се обвърже сериозно. Фредрика бе възразила; твърдеше, че изобщо не е вярно. Спенсър представляваше остров на утехата, някой, към когото тя се обръщаше, когато липсата на близост ставаше непоносима. Ако бяха заедно, едва ли щеше да бъде по-малко самотна, по-скоро щеше да е отчайващо самотна.