Кристина Ульсон - Пепеляшките

Всеки от екипа се замисли върху думите на Алекс.

— Все пак стигам до извода, че не е знаела много-много какво говори — обобщи той. — Това не пречи, разбира се, да проследим обаждането. Не можем да изключим вероятността да е имала връзка с Габриел Себастиансон.

— Но въпреки всичко нещо в историята й е напомнило за бръщолевениците на бившия й — инатеше се Фредрика. — Напълно си прав, Алекс. Известна е прекалено малко информация. Сигурно обаче е разпознала някой детайл, който я е накарал да реагира и който отличава тази история от другите за изчезнали деца. А не може и тук да замесваме Габриел Себастиансон от само себе си…

Шефското търпение свърши, похвалите към Фредрика потънаха в забрава.

— Сега продължаваме — прекъсна я рязко той. — Винаги има различни нишки в едно разследване, Фредрика, но досега сме се хванали само за една, която също е малко неясна.

После се обърна към анализатора от Националната полиция, чието име за нищо на света не можеше да си спомни.

— Обадиха ли се други свидетели? Други пътници?

Запитаният кимна енергично. Да, много, ама много — не спираха да звънят. Почти всички, които бяха пътували във втори вагон със Сара и Лилиан Себастиансон. Никой от тях не си спомняше обаче да е чул или видял нещо. Всички говореха за спящото дете, но никой не се сещаше някой да е влязъл и да го е взел.

— Сара спомена в първия ни разговор, че с дъщеря й са разговаряли с жена от другата страна на пътечката. Тя обади ли се? — попита Фредрика.

Анализаторът извади няколко листа от една папка.

— Ако е била точно срещу тях — каза той и измъкна един лист, — то би трябвало да е седяла на място четиринадесет. А никой не е звънял — нито от четиринадесето, нито от тринадесето място.

— Да се надяваме, че ще го направи — измърмори Алекс и разтърка брадичката си.

Погледът му търсеше прозореца. Някъде там отвъд се намираше Лилиан Себастиансон. Вероятно в компанията на садистичния си баща, който не подбираше средства, за да сплаши бившата си съпруга. Дай боже, скоро момичето да се появи на бял свят.

В този миг звънна мобилният телефон на Елен и тя се изниза от стаята, за да отговори.

— Педер — решително каза Алекс, — искам да се захванеш с издирването на Габриел. Искам също с Фредрика още веднъж да разпитате възможно най-много от роднините и приятелите на семейство Себастиансон. Опитайте се да разберете къде може да се намира той.

Или, мислеше си Фредрика, може би направо да получим информация, насочваща към нови следи.

Предпочете да не го казва на глас.

Алекс тъкмо щеше да сложи край на срещата, когато Елен подаде глава през вратата:

— Господ чу молитвите ни — каза лаконично тя. — Обадила се е жената, седяла до Сара и Лилиан във влака.

Най-накрая, помисли си Алекс. Най-накрая светлина в тунела.

Педер Рюд прие Ингрид Странд в стаята за посетители на етажа на рецепцията. Денят бе започнал толкова хаотично, че едва успяваше да събере мислите си. Остана доволен, че колега ще му помага в разпита на новата свидетелка. Иначе рискуваше да пропусне нещо. Ингрид Странд можеше да добави последното парче от пъзела, което им бе нужно, за да разрешат случая, и затова трябваше да е нащрек.

Радваше се, че точно той ще провежда разпита с потенциално най-важния им свидетел. За малко да си помисли, че и тук ще наврат Фредрика, но за щастие Алекс се беше осъзнал и възложи задачата на него.

Ингрид Странд търсеше погледа му. Колегата му Юнас правеше същото. Педер се бе втренчил и в двамата.

Поизкашля се.

— Извинете, докъде стигнахме? — попита той и вдигна глава.

— Ами доникъде — отвърна възрастната дама, която седеше срещу него.

Педер вкара в действие леко разкривената си усмивка, която разтапяше и най-сериозните старици. Ингрид Странд малко поомекна.

— Извинете ме — каза той гузно. — Имахме толкова напрегнат ден.

Свидетелката кимна и се усмихна, за да покаже, че приема извиненията му. Разговорът можеше да продължи.

Педер я погледна крадешком. Беше приятна на вид. Спокойна баба, в хармония със себе си. Донякъде напомняше за собствената му майка.

Изведнъж нещо притисна гърдите му. Все още не беше позвънил на Юлва. Постоянно, постоянно тази гузна съвест.

— Значи сте седели до Сара и Лилиан Себастиансон във влака, от другата страна на пътеката? — трябваше да започне отнякъде той.

Ингрид кимна стеснително и се поразмърда.

— Да — отвърна тя, — и много бих искала да обясня защо не се обадих досега.