Кристина Ульсон - Пепеляшките

— Ще им отнеме децата ли?

— Така и никога не разбрах думите му, не исках да го слушам — каза жената и Елен вече беше съвсем сигурна, че тя плачеше. — А как силно удряше, толкова силно. Крещеше, че трябва да спра да сънувам кошмари, че трябва да се боря. Трябва да му помогна да постави нещата на мястото им.

— Извинете, не мисля, че ви разбирам — отвърна Елен предпазливо. — Кошмарите и всичко, за което говорите.

— Каза — подсмърчаше жената, — че трябва да спра да сънувам, да спра да си спомням миналото. Каза, че съм слаба, ако не успея. Каза, че трябва да бъда силна, за да мога да участвам в борбата.

Жената млъкна за момент, преди да добави:

— Каза, че съм неговата кукла. Никога не би се справил сам, сега сигурно има нова кукла.

Елен се чувстваше толкова объркана, че всъщност не знаеше какво да отговори. Реши да се опита да върне разговора там, където ставаше дума за деца.

— Имате ли деца? — попита тя жената.

Непознатата морно се засмя.

— Не, нямам. И той нямаше.

— Затова ли щеше да вземе нечии други?

— Не, не, не — запротестира жената. — Нямаше само да ги вземе, не ги искаше за себе си. Най-важно беше да накаже жените, да отнеме децата им.

— Но защо искаше да отнеме децата им? — поколеба се Елен.

Жената мълчеше.

— Ало?

— Не мога да говоря повече, вече казах прекалено много — изскимтя непознатата.

— Кажете ми как се казвате — помоли я Елен. — Няма от какво да се страхувате, ние можем да ви помогнем.

Не беше сигурна, че историята на обърканата жена ще повлияе на разследването, но във всеки случай беше напълно сигурна, че тя се нуждаеше от помощ.

— Не мога да ви кажа името си — шепнеше. — Не мога. И не ми говорете, че можете да ми помогнете, защото никога не сте го правили. Както и да е: жените не трябва да задържат децата си, защото не ги заслужават.

Но защо, чудеше се Елен. После продължи високо:

— Разкажете ми къде го срещнахте. Как се казва.

— Не мога да ви кажа повече, не мога.

Елен си помисли, че жената възнамерява да затвори, и направи опит да я спре, като попита:

— Но защо се обадихте, щом не искате да кажете кой е?

Въпросът накара отсрещната страна да се поколебае.

— Не знам как се казва. А жените не заслужават децата си, защото, когато не обичат всички деца, не трябва изобщо да имат и свои.

После затвори и Елен остана озадачена, със слушалка в ръката. Определено смяташе, че не е научила нещо особено ценно. Липсваше име, а и жената не обясни защо мислеше, че познатият й е отвлякъл точно това дете. Елен поклати глава, постави слушалката върху телефона и накратко записа за полученото обаждане, което прибави към останалите. Не биваше да забравя да спомене за разговора пред разследващия екип.

Разследващият екип вече очакваше Фредрика в Лейонкюлан, когато тя се върна в Сградата след посещението си при Теодора Себастиансон. Отдавна беше минало обед и в отчаян опит да покачи нивото на кръвната си захар, Фредрика дъвчеше шоколадовата вафла, която откри на дъното на чантата си.

Алекс Рехт се беше усамотил в един ъгъл на залата. Лицето му изглеждаше напрегнато. Беше дълбоко обезпокоен. Случаят с изчезването на Лилиан Себастиансон сякаш се беше развил в нова посока, която той не бе успял да предскаже. Началните резултати показваха, че дрехите и косата действително са на момиченцето. Но като цяло липсваха всякакви доказателства. Нямаше и един пръстов отпечатък по кутията, нито вътре, нито отвън. Липсваха следи от кръв или нещо друго. А и посещението в куриерската фирма, доставила проклетия пакет, не беше дало никаква информация.

Малко след появата на Фредрика Педер се промъкна през вратата зад нея. За трети път за съвсем кратко време Алекс постави началото на срещата.

Фредрика разказа за посещението при бабата. Отначало Алекс, меко казано, се беше поколебал да я остави сама да проведе толкова важен разпит, без да е придружена от по-опитен колега, но с развитието на разказа й разбра, както и Педер, че едва ли би могъл да изпрати друг при една толкова ексцентрична старица.

— Какво е трайното ти впечатление от нея? — попита Алекс.

Фредрика наклони глава.

— Всъщност не съм сигурна — призна си най-накрая тя. — Усещам, че лъже, но не знам за какво и колко. Не знам дали самата тя вярва, че синът й никога не е удрял Сара, както не знам и дали лъже, че знае нещо, или чисто и просто защитава сина си, независимо какви би ги свършил той.

Алекс кимаше замислено.

— Имаме ли основание да го обявим за издирване? Да го арестуваме задочно?