Кристина Ульсон - Пепеляшките

Фредрика мълчеше и тя продължи:

— Може би не знаете, но ми се ще да твърдя, че Габриел беше повече от търпелив във връзката си със Сара.

Жената издаде такъв звук с езика си, който Фредрика никога не би могла да повтори, дори и да искаше.

— Беше подложен на истинско унижение — продължи старата буржоазка и за учудване на гостенката едва сдържа сълзите си.

Погледна през прозореца към мрачното небе и набързо изтри крайчетата на очите си. Когато отново вдигна лице към Фредрика, беше позеленяла от яд:

— Тя и ужасните й лъжи. Сякаш Габриел не страда достатъчно, та се опитва да доопропасти живота му, като го обвинява във физически тормоз.

После Теодора се засмя толкова неочаквано и пискливо, че Фредрика трепна.

— Ако това не е злоба, тогава кажете ми вие какво е?

Полицайката притихнала гледаше театъра на възрастната жена, или както там можеше да се определи поведението й.

— Знаехте ли, че Сара е имала добре документирани физически наранявания в случаите, когато е алармирала полицията за побой от страна на сина ви?

Теодора спря, преди да продължи със следващата тирада.

— Естествено, че знаех — отвърна тя и се втренчи във Фредрика, сякаш въпросът й беше ненужен и неуместен. — Някой от другите й ухажори вероятно е изгубил търпение.

После се протегна през масата и взе чашката с кафето, което полицайката едва беше опитала.

— Чакат ме и други занимания, както навярно разбирате — започна да се извинява Теодора. — Така че, ако нямате други въпроси…?

Фредрика бързо извади визитната си картичка от вътрешния джоб и я остави на масата.

— Можете да се свържете с мен по всяко време — каза уверено тя.

Теодора кимна безмълвно, но и двете знаеха, че никога нямаше да го направи.

Когато отново се озоваха в мрачното антре, Фредрика попита:

— Габриел държи ли някоя своя вещ тук?

Теодора отново стисна устни.

— Естествено. Този дом е и негов. Има собствена стая на горния етаж. — Старицата продължи, преди Фредрика да каже каквото и да било: — Ако нямате разрешение за обиск, ще ви помоля незабавно да напуснете.

Фредрика й благодари набързо. Едва когато застана на стълбите и Теодора затвори вратата след нея, се сети какво беше забравила да попита:

— Между другото, кой номер обувки носи синът ви?

Елен Линд имаше една тайна. Беше влюбена. Но незнайно защо, се чувстваше гузна. Някъде там, мислеше си тя и гледаше през прозореца, един болен човек държеше в плен едно дете, а майка му седеше вкъщи и минаваше през всичките мъки на ада. Елен имаше свои деца. Дъщеря й наближаваше четиринадесет години, а синът й — дванадесет. От няколко години Елен живееше сама с тях и не можеше да опише с думи какво значеше това за нея. Понякога, когато седеше в службата, можеше да почувства как само мисълта за децата й я стопляше. Животът им беше хубав и интересен и рядко, само рядко, наминаваше баща им. Елен чакаше с нетърпение деня, в който децата й, вече пораснали, щяха да разберат колко грешки е допуснал той през годините. Но на тази възраст нямаше по-голяма радост от обаждането му. Не питаха често за него, но щом се появеше, Елен констатираше, че спираха с въпросите къде е бил и защо не се е обаждал няколко седмици или месеци.

От общи познати научи, че имал ново гадже и че набързо, но не и неочаквано, успели да направят дете. Подобни мисли я караха да скърца със зъби. Защо създаваше нови, след като не се грижеше за тези, които имаше?

Но най-вече мислеше за новата си любов. Интересът й към акции и фондове ги беше събрал малко непредвидено. В работата си Елен все още не познаваше никого, който да споделя увлеченията й, но в личния си живот имаше доста приятели; те не се сдържаха с добрите си съвети и напътствия. За нея всичко беше един вид лотария.

Никога не залагаше големи суми и внимаваше да не рискува печалбата. През изминалата пролет животът й и животът на децата й се беше обогатил повече, отколкото се бе осмелила да си пожелае. Истински успешно и при това доста дръзко залагане се бе изплатило толкова добре, че за първи път успяха да отидат на двуседмична почивка в чужбина в началото на лятото. Предпочетоха Алания в Турция и отседнаха в петзвезден хотел. All inclusive, разбира се. Храна и напитки в изобилие. Екскурзии и плаж през деня. Забавления вечерта. Елен беше почувствала как откъсването от всекидневието й се отрази дяволски добре. Тя и децата, точно както винаги.

Елен не беше флиртаджийка. Дори бе малко срамежлива, несвикнала да приема комплименти. Не защото беше грозна, наистина не беше, а по-скоро защото не излъчваше нищо особено. Избираше умерени цветове. Гардеробът й не беше фантастичен, но не беше и скучен. Лесно се засмиваше с красивата си усмивка. Очите й бяха присвити, а косата права. Може би бюстът й се беше уморил от кърменето на две малки деца, но Елен се обличаше така, че бе невъзможно да се забележи.