Кристина Ульсон - Пепеляшките

Не ми дава всичко, мислеше си както винаги, но на фона на липсата на друг в момента, ми дава достатъчно.

Връзката им може би не беше стандартна, но беше истинска и практична. И нито унижаваше, нито правеше за смях някого от тях. Взаимно споразумение, което не излъчваше отявлен победен. Дали обаче излъчваше победител — Фредрика не искаше да се задълбочава в подобни разсъждения. Докато сърцето й копнееше, за нея всичко щеше да бъде наред.

Възрастна жена, за която предположи, че е майката на Габриел, стоеше на стълбите, когато тя наби спирачка и спря в края на чакълената площадка за обратен завой пред къщата. Жената й направи знак да свали стъклото.

— Бъдете така добра и паркирайте колата си ето там — каза тя и посочи любезно с дългия си, тънък пръст към свободно място до два автомобила, за които Фредрика предположи, че принадлежат на къщата.

Стажантката паркира и излезе на чакълената площадка. Вдъхна влажния въздух и почувства дрехите си да залепват за тялото. Докато се отдалечаваше от колата към Теодора Себастиансон, Фредрика се огледа несъзнателно наоколо. Градината беше по-голяма в сравнение с останалите, покрай които мина, напомняше на парк, разположен в края на пътя. Тревата беше впечатляващо зелена и приличаше на трева върху игрище за голф. Стена ограждаше цялата градина. Портата, през която влезе, беше единственият отвор. Фредрика се почувства като в затвор, като неканен гост. Големи дървета, чийто вид не разпознаваше, растяха в близост и непосредствено зад фасадата. Незнайно защо, все пак не можеше да си представи, че някога тук са играли деца. На поляната до оградата се извисяваше група чудесни овошки, а малко по-нататък, близо до мястото, където стажантката паркира колата си, се намираше оранжерия с необичайни размери.

— По принцип напълно задоволяваме нуждите си през лятото, що се отнася до зеленчуците — обясни възрастната жена в отговор на учуденото изражение, изписано на лицето на Фредрика, когато видя оранжерията. — Бащата на мъжа ми беше голям градинар.

Нещо в гласа на непознатата я накара да реагира. Тънкото ехо и няколкото натъртени съгласни. Ехото трудно можеше да се обясни; беше неприсъщо за гласа на един толкова дребен човек.

Стажантката подаде ръка, когато стигна до стълбата, и се представи.

— Фредрика Бергман, следовател от полицията.

Жената пое ръката й и я стисна неочаквано силно, точно както Сара вчера на Централна гара.

— Теодора Себастиансон — опита се да се усмихне тя.

Фредрика забеляза как усмивката застари хлътналото й лице.

— Много любезно от ваша страна, че се съгласихте да намина — каза тя.

Теодора кимна със същия благосклонен жест, с който указа мястото за паркиране. Усмивката й изчезна, лицето й се изглади.

С почти еднаквия им ръст свършваха приликите между двете. Посивялата и навярно доста дълга коса на Теодора беше опъната в строг кок високо на тила. Очите й изглеждаха смразяващо сини като очите на сина й. Фредрика ги беше видяла на паспортната снимка, извадена от регистъра.

Теодора безпогрешно контролираше езика на жестовете си; ръцете й бяха скръстени една връз друга върху корема, точно където блузата докосваше сивата пола. Сметановият цвят на блузата се освежаваше единствено от брошката, закачена под малката й остра брадичка. Семпли перли красяха ушите й.

— Естествено, аз съм дълбоко обезпокоена за малката ми внучка — каза Теодора с толкова безличен глас, че Фредрика нямаше как да й повярва. — Ще направя всичко по силите си, за да помогна на полицията.

Тя протегна ръка и с просто движение покани полицайката да влезе. Фредрика направи три бързи крачки в просторното антре и чу домакинята решително да затваря вратата след тях.

За кратко всичко притихна, докато очите й свикнат с мижавата светлина в антрето без прозорци. В същия миг на Фредрика почти й се стори, че е влязла в музей от началото на века. Турист отвъд Европа навярно не би се поколебал да плати солидна сума, за да гостува във вилата на семейство Себастиансон. Усещането, че си попаднал в друга епоха, се подсилваше още повече с влизането във всекидневната. Всеки детайл: тапетите, рамките, гипсовата замазка на тавана и мебелите, както и декорацията — картини и полилеи, бяха избрани с такава изискана прецизност, че да придадат на дома усещането за безвремие.

От учудване Фредрика не успя да си спомни дали по-рано е виждала подобен разкош. Дори и у родителите на баща си, най-близките й представители на буржоазията, беше значително по-скромно.