Кристина Ульсон - Пепеляшките

— Здравей — поздрави го Пиа.

— Здравей — отвърна Педер и влезе.

Изглеждаше толкова объркан. Мамка му!

— Видях, че имам пропуснато обаждане — каза Пиа и се усмихна. — Сигурно съм отговорила точно когато си затворил.

Да, това беше целта.

Не знаеше как да реагира, остана по средата на стаята пред Пиа. По дяволите!

— Но може би си зает в момента? — започна да го подпитва тя.

Прекалено любезно.

Педер поклати глава. Отдалечи се с бързи крачки от нея и седна на безопасно разстояние зад бюрото.

Поизправи се. Поизкашля се. Контрол, Педер, контрол.

— Да, наистина — отвърна той прекалено делово. — Точно сега работя върху много важен случай. Нямам много време за… знаеш, бъбрене между колеги. Моментът не е толкова подходящ за чаша кафе, така да се каже.

Знаеше, че преувеличава. В полицията винаги имаше повод за пиене на кафе. Но отказът означаваше, че наистина си изправен пред много сериозна ситуация. Може би някой е застрелял краля или пък терористи са взривили парламента. Тези престъпления обаче бяха приоритет на тайните служби.

Тайните служби. Мокрият сън на всяко ченге. Само да можеше да се докопа до тях някой ден.

Изведнъж Елен Линд нахлу, търсейки Педер, и ги прекъсна.

— Идваш ли? Алекс настоява да му докладваш за разпита възможно най-бързо — каза тя стреснато. После хвърли учуден поглед към възхитителната Пиа, която виждаше за първи път, и пак обърна очи към Педер.

— Веднага идвам — бързо отвърна той.

Елен излезе, без да затвори вратата.

— Може да изпием по бира след работа? — предложи Пиа с усмивка.

Педер й се ухили в отговор. Забрави я, забрави я, забрави я.

— Ще ти звънна — обеща й.

Погледна я още веднъж и излезе, облекчен, че ще избегне да застане лице в лице с олицетворението на греха си, но болезнено осъзнал похотливите си мисли, щом тя се появеше. Забрави я, забрави я, забрави я.

Още с раждането й съдбата беше благосклонна към Елен Линд. Не само че я бе надарила с превъзходно здраве, но и с редица таланти. Един от тях беше да забелязва кога проблясват искри между двама души.

Така беше разбрала, че майка й си има любовник, и затова не се изненада от последвалия развод на родителите й. Така за съжаление бе разкрила и неверния си съпруг, което по-късно я превърна в самотна майка. И сега, благодарение на таланта си, успя да забележи за части от секундата, че красивата жена в стаята на Педер не е просто колега.

Не беше кой знае каква изненада, че Педер изневеряваше на жена си, но Елен почти побесня от гняв. С резки движения тя започна да подрежда хартиите по бюрото си. За жена му знаеше, че страда от проточила се и трудноизлечима родилна депресия.

Прекалено добре познаваше тази страна на мъжкия свят, за да не разбере какво се е случило. Педер беше изпаднал в самосъжаление и е започнал нова, краткотрайна връзка. Елен не разбираше как подобни мъже успяваха да се поберат в кожата си. И как се намираха жени, които да им се връзват на акъла предвид тъпите обстоятелства.

От друга страна, и тя не беше за пример в любовта. Гаджето й току-що се беше обадило, че има проблем в службата и трябва да го разреши. Елен трудно бе успяла да скрие разочарованието си. Сякаш не разбираше, че всъщност никак не е толкова просто да се опитваш да съчетаеш новата си любов с ролята си на самотен родител, грижещ се за две деца.

По време на въпросния разговор тя беше доловила съвсем нов начин на изразяване. Гласът му намекваше, че Елен се превръща в едно мрънкащо дете, когато започва да недоволства. Просто съвсем рязко бе променил тона и едва ли не й се накара. Дискретно, но все пак много ясно.

— Трябва да имаме разумни очаквания един към друг. Безпокои ме, че си толкова скована, толкова ограничена в гъвкавостта си, Елен.

Тя първо се беше учудила. После си помисли просто да затвори. Най-накрая бе решила да пренебрегне неприятната му реплика и да приключи разговора с „Може да се чуем по-късно през седмицата“.

Нима трябваше да е толкова трудно — толкова трудно — да намери мъж, с когото да има нормална и хармонична връзка.

Сама на пътя, защитена от дъжда и странно тъмното небе, Йелена се движеше на север с колата, която тя и мъжът бяха купили точно за целта. Толкова се вълнуваше, че едва седеше на мястото си. Най-накрая щеше да се случи. След цялото планиране, цялото очакване, най-накрая беше на път да се случи. Усмивка играеше на изпитото й лице, балонът на щастието, което никога нямаше да пресъхне, търсеше вниманието й и се молеше да понесе тялото й. Но мъжът й беше дал извънредно ясни инструкции, точно както винаги.