Кристина Ульсон - Пепеляшките

— Опари ме с ютията точно преди да се разделим — бе промълвила Сара с празен поглед, който се опитваше да задържи някъде зад гърба му.

Алекс внимателно хвана ръката й и каза тихо, но отчетливо:

— Трябва да докладвате в полицията, Сара.

В този миг жената обърна глава и го погледна право в очите.

— Тогава го нямаше тук.

— Моля?

— Не сте ли чели докладите? Никога не е тук, когато се случи нещо подобно. Винаги се намира някой, който да разкаже, че е бил другаде.

И отново бе отклонила поглед зад него.

Раните на Сара Себастиансон го жегнаха здраво. За голямо разочарование и обезпокоение бившият не се бе обадил нито веднъж. За втори път в рамките на един ден Алекс изпрати патрулка до дома му и получи един и същ отговор: все още било тъмно и никой не реагирал на почукванията. Фредрика щеше отново да телефонира на майка му на следващия ден, а и в службата му също. Някой трябваше да знае къде е.

Седнал в стария стол на дядо си, Алекс чувстваше как гневът се надига у него. Имаше няколко основополагащи правила, с които беше израснал и които се беше научил да съблюдава в почти петдесет и пет годишния си живот. Никога не посягай на жени. Никога не посягай на деца. Бъди честен. Грижи се за по-възрастните.

Алекс потръпна, когато се сети за раната от изгарянето.

Защо някои хора се държаха така с близките си?

Той се възмущаваше от политическия вятър, който духаше в страната, в дискусиите на тема „мъжкото насилие над жените“. Други подобни формулировки бяха направо немислими. Например веднъж негов колега беше казал на една конференция: „Склонността на имигрантите да не следват закони, наредби и правила, струва на обществото огромни суми“. Този израз му костваше работата. „Не може да се говори така“, разсъждаваха висшестоящите, „хората ще си помислят, че всички имигранти избират да живеят извън обществените норми, а това не е вярно.“

Не, мислеше си Алекс, не беше вярно. Точно както и че всички мъже бият жените си. А и че всички родители бият децата си. Някои мъже бият жените си. Много други обаче не го правят. Ако не се разсъждаваше така, проблемът никога нямаше да бъде разрешен.

Снощи нямаше основание за среща на екипа. Рехт разговаря с Педер и му докладва за положението, след като с Фредрика тръгнаха от апартамента на Сара. Алекс не беше нито глупав, нито можеше да бъде заблуден лесно. С почти детинска усърдност Педер се опитваше да му покаже колко е старателен. Рехт се притесняваше, че това ще му направи мечешка услуга в напрегната ситуация. Същевременно не искаше да го спира. Задоволството на Педер от работата му беше за пример, а и той влагаше толкова много енергия.

Щеше да бъде приятно, ако и Фредрика покажеше подобни качества, мислеше си Алекс.

Погледна часовника. Наближаваше седем часът. Трябваше да се облича и да поема към града. Беше привилегия да живее на остров Ресарьо: толкова близо до града и все пак достатъчно далеч. Не би заменил вилата за нищо на света.

Истинска находка, бе казала любимата му Лена, когато я купиха преди няколко години. Алекс стана от стола и се върна в кухнята през същия син коридор. Влезе под душа, а миг по-късно първите сутрешни капки дъжд започнаха да барабанят по перваза.

Почти на всеки час имаше влак от Гьотеборг за Стокхолм. Родителите на Сара Себастиансон бяха избрали да тръгнат още в шест часа. Едва ли беше първото им пътуване по спешност от едното до другото крайбрежие, но определено поводът бе един от най-сериозните. Много пъти се бе налагало набързо да зарежат дома и работата си, за да се грижат за Лилиан, докато Сара се опитваше да излекува физическите си наранявания. Родителите й не отстъпваха от отказа си да имат вземане-даване със зет си още след първия побой. Те по всякакъв начин се опитваха да вдъхнат сили на дъщеря си, да я накарат да стои далеч от него. Молеха я да се върне на западното крайбрежие. Но тя постоянно отказваше. Нямало да позволи на Габриел да съсипе живота й, беше им обяснила веднъж. Сара бе напуснала Гьотеборг преди петнадесет години и никога нямаше да се върне там. Никога. Сега живееше в Стокхолм.

— Но, скъпа Сара — беше казала майка й със сълзи на очите, — ами ако те пребие? Мисли за Лилиан, Сара. Какво ще стане с Лилиан, ако умреш?

Но Сара не се размекваше от сълзите на майка си и продължаваше да отказва.

Беше ли постъпила правилно?

Седнала до кухненската маса първата сутрин след изчезването на дъщеря си, тя се питаше дали е допуснала огромна грешка, толкова голяма, че да не може да се опише. Сара се чудеше дали наистина Габриел е отвлякъл Лилиан. Дявол знае какви ги вършеше този мъж.