Кристина Ульсон - Пепеляшките

За Нора това беше изключително важно. Знаеше, че е осъдена да се чувства несигурна, но и че с някои малки неща можеше да подобри съдбата си. Едно от тях бе просто да се скрие. Защитените лични данни я правеха по-малко видима, загасената лампа, дойдеше ли вечерта, също й помагаше. Кръгът й от приятели беше ограничен. От роднините контактуваше рядко само с баба си, и то винаги от уличен телефон и винаги от друг град. Харесваше работата си, защото пътуваше доста.

Новината я завари в кухнята. Нора беше отворила вратата на хладилника и си правеше сандвич. Светлина оттам бе достатъчна, за да вижда какво прави, друга лампа не й трябваше.

Гласът на говорителката разцепи тишината и я жегна точно когато се бореше с ножа за кашкавал.

— Шестгодишно момиченце е изчезнало вчера във влака от Гьотеборг за Стокхолм — звучеше монотонно гласът от екрана. — Полицията моли всички, пътували с въпросния влак, тръгнал от Гьотеборг в десет часа и петдесет минути, или намирали се на Централна гара някъде около…

Нора пусна ножа и се втурна към телевизора.

— О, боже мой! — прошепна тя и почувства ударите на сърцето си. — Започнал е.

Нора дочака края на новините, преди да спре телевизора и да потъне в дивана. Думите, които току-що беше чула, бавно се загнездиха в съзнанието й, една по една. Заедно образуваха изречения, а те пораждаха безмилостно ехо от едно минало, което бе направила всичко по силите си, за да забрави.

— Влакът, кукло — нашепваше ехото. — Нямаш представа какви неща забравят някои хора в него и как всички останали не обръщат внимание. Тези, които нищо не забравят, а само пътуват. Защото човек това и прави във влака, кукло . Пътува. Без нищо да забелязва.

Остана на дивана, докато огладня и се сети за сандвича. Едва тогава реши какво да стори. Отново включи телевизора и избра телетекста. В съобщението за изчезналото дете Нора откри номера на полицията. Вкара го в телефона си. Щеше да се обади по-късно. Не от мобилния, разбира се, а от улицата.

Тя погледна предпазливо през щорите. Само да можеше да спре да вали.

Алекс Рехт отвори очи малко след шест, почти час преди да звънне будилникът. Внимателно, за да не събуди съпругата си Лена, той стана и се изниза от стаята към първата чаша кафе за деня.

Утрото озаряваше дома, но слънцето вече се беше наместило зад гъстите облаци. Алекс сподави въздишката, докато пълнеше филтъра с кафе. Не, не си спомняше откога не е имало по-гадно лято. Само след няколко седмици го чакаше остатъкът от отпуска му. Рехт имаше чувството, че просто ще го пропилее, ако времето не се оправи.

Скептичен към прогнозата, Алекс отвори външната врата, видя, че все още не е заваляло, и набързо притича да вземе сутрешния вестник. Разгърна го още преди да влезе. Заглавието за изчезването на Лилиан Себастиансон грабна вниманието му от първата страница. Шестгодишно дете е изчезнало вчера… Чудесно, дори по-големите всекидневници бяха публикували новината.

С кафето и вестника в ръка той се запъти към кабинета през мрачното антре, боядисано в синьо. Лена беше избрала цвета. Алекс се бе примирил.

— Няма ли да се затвори още повече от тъмния цвят? — беше я попитал колебливо той.

— Може би — бе отвърнала жена му. — Но по-скоро ще изглежда добре!

Алекс беше разбрал, че едва ли ще я обори, и бе капитулирал доста бързо. Жребият определи синът му да боядисва и помещението стана прекрасно. И тясно. Но никой не обели нито дума.

Рехт седна зад бюрото в гигантския си стол, приличащ на малък фотьойл на колелца. Беше го наследил от дядо си и никога нямаше да го изхвърли. Алекс потупа със задоволство подлакътниците. Освен че беше красив, столът бе и удобен. Скоро щеше да му празнува тридесетгодишен юбилей. Тридесет години. Толкова дълго бе седял на един и същи стол. А и без стола това си беше доста време. Дори бракът му с Лена не бе толкова дълъг.

Облегнат назад, Алекс затвори очи.

Не се чувстваше отпочинал. Спа неспокойно. За първи път от няколко години сънува кошмари. И колкото и да му се искаше да обвинява времето, той знаеше, че причината се крие другаде.

Рехт беше наясно, че с неговия опит в полицията го смятаха почти за легенда. Общо взето, му се струваше заслужено. Не малко разследвания и случаи бяха минали през бюрото му и повечето в крайна сметка беше разрешил. Никога сам, но много често точно той ръководеше разследването. Така беше и сега. Само че годинките вече му тежаха. Говореше се за намаление на пенсионната възраст на полицаите до шестдесет и една години. Първоначално идеята му се стори тъпа, но сега мислеше различно. Едва ли институция като полицията щеше да се облагодетелства от множество престарели и уморени служители. Трябваше й нова кръв.