Кристина Ульсон - Пепеляшките

Той никога не бе посягал на Лилиан, но колко пъти момиченцето се е събуждало в някоя съседна стая от вика от болката на майка си. Понякога малката ставаше от леглото и разплакана тръгваше към мястото, откъдето е чула виковете.

Все още сцената беше пред очите на Сара: тя лежеше на пода, неспособна да се изправи от болка от ритниците на Габриел. А той вбесен, се беше надвесил над нея. И изведнъж тънкото гласче на Лилиан:

— Мамо. Татко.

Габриел се бе обърнал като в транс.

— Нима — прошепнал бе той — малката любимка на татко е будна?

Беше пресякъл набързо кухнята, вдигна детето и го изнесе от стаята.

— Мама просто падна много лошо, скъпа — беше го чула Сара да казва. — Ще я оставим малко да си почине и пак ще стане като нова. Искаш ли да ти прочета приказка?

Сара беше изкарала основен курс по психология в университета и знаеше, че много от мъжете, които биеха жените си, горчиво съжаляваха след това. Но не и Габриел. Той никога не се извини, дори не си даде вид, че случилото се по някакъв начин е ненормално или погрешно. Напротив, гледаше раните и синините й с такава неприкрита неприязън, че й се искаше да умре на място.

Границата на изтощението беше съвсем близо. Нощта, тази първа нощ без Лилиан, й се стори безмилостно дълга.

— Опитайте се да си починете — беше я посъветвал Алекс Рехт. — Знам, че ви звучи невъзможно, но всъщност точно сега най-добре ще помогнете на Лилиан, ако сте силна. Защото, когато момиченцето се върне, ще има нужда от отпочиналата си майка, която да се грижи за него. Нали?

Сара се бе опитала да послуша съвета му. Да поспи. Да се подготви за завръщането на дъщеря си. Хвана се като удавник за сламка за последната му фраза: „Защото, когато момиченцето се върне…“. Не ако момиченцето се върне, а когато момиченцето се върне.

Легнала в леглото, Сара бе разбрала почти веднага, че е допуснала грешка, като отпрати Андерш вкъщи.

Тя чувстваше оставането му при нея като предателство към Лилиан; сякаш присъствието му по някакъв начин щеше да намали шансовете на дъщеря й да се върне. В два часа сутринта Сара позвъни на родителите си. Баща й остана безмълвен; тя го чу да диша в телефона.

— Винаги сме знаели, че ще загубим едната от двете — най-сетне каза дрезгаво той. — Бедата беше неизбежна с този зъл човек в живота ви.

След тези думи Сара изпусна слушалката и се свлече на пода. Разплакана, тя драскаше с нокти по паркета в кухнята.

— Лилиан — ридаеше Сара, — Лилиан.

Някъде отзад, от слушалката, долавяше отчаяния глас на баща си.

— Веднага тръгваме, Сара. Веднага тръгваме с майка ти.

Сара обгърна с ръце чашата с кафе. Беше приятно, че независимо от лошото време, все пак се развидели доста рано. Тя спа по-малко от час. Опитваше се да се убеди, че това не я правеше лоша майка. Нима майка, която изобщо не се безпокоеше, трябваше да бъде по-лоша от тази, която се безпокоеше прекалено много. Сара се изненада от собствените си мисли. Наистина ли съществува граница на гнева, ако детето ти изчезне? Надяваше се, че не. Молеше се да не е така.

В този миг звънецът на вратата прониза тишината. Сара тъкмо беше спряла радиото. Тя чу новината за изчезването на дъщеря си и по телевизията, и по радиото. Като че с думите си говорителката я беше завила с голямо, топло одеяло. На някого му пукаше. Някой искаше да помогне да открият детето й. Но след третата или четвъртата емисия одеялото се беше превърнало в примка на шията, постоянно напомняща за липсата на Лилиан, за която Сара знаеше прекалено добре.

Отново входният звънец.

Тя се замисли. С бърз поглед към часовника видя, че наближава осем и половина. Беше говорила с дежурния полицай час по-рано и той я информира за развитието на случая.

Все още нямаше новини.

Сара надникна предпазливо през шпионката с надеждата да види Фредрика Бергман или Алекс Рехт. Но не бяха те. Вместо тях стоеше мъж, който приличаше на пощальон. И носеше някакъв пакет.

Учудена, тя отвори вратата.

— Сара Себастиансон? — попита непознатият.

Тя кимна. Помисли си, че навярно изглежда ужасно: изморена и изтерзана, в положението, в което се намираше.

— Имам пратка за вас — рече непознатият и й подаде пакета. — Доставка в дома ви, а не в някоя поща. Един подпис, моля?

— Добре — отвърна несигурно Сара и пое пратката. — Благодаря!

— И аз ви благодаря! — усмихна се мъжът. — Приятен ден!

Сара не си направи труда да отговори на последното му пожелание, вместо това дръпна вратата и я заключи. Внимателно разтърси пакета. Беше съвсем лек. Нищо не се чу, докато го клатеше. Липсваше подател. Кутията беше достатъчно голяма, за да побере едно устройство за дискове или нещо подобно. Сара я обърна и я завъртя. Първо плахо, после по-решително.