Кристина Ульсон - Пепеляшките

Скоро, помисли си Алекс. Скоро.

Стисна здраво кормилото, здраво.

— Разбра ли нещо от позвъняването в службата на бившия съпруг? — попита той Фредрика.

Тя се сепна.

— И да, и не.

Поизправи се на седалката. Беше търсила работодателя на Габриел Себастиансон по-рано сутринта.

— Според работодателя му Габриел Себастиансон в момента е в отпуск и никой не знае къде се намира. Не е на работа от понеделник.

Алекс си подсвирна.

— Интересно — рече той. — Особено след като очевидно не е казал на бившата си съпруга, макар да имат дете. При това не беше ли уведомил възрастната си майка, че е в командировка?

— Точно така — потвърди Фредрика. — Поне тя така ми обясни. Но, честно казано, старицата не ми направи особено добро впечатление.

Алекс сбърчи чело.

— Какво имаш предвид?

— Независимо от твърденията й, че той й е казал за командировката, това не означава директно, че казва истината. Толкова е предана на сина си, че навярно не би се противила кой знае колко, за да излъже заради него.

Полицаят се замисли над думите й. Бяха близо до службата. Фредрика се чудеше как така винаги се возеше и никога не шофираше, когато пътуваше с колегите си мъже. Вероятно дори и това беше, защото не е завършила Полицейската академия; тя никога не беше карала патрулка и затова я считаха за лош шофьор.

— Отиди в дома й — строго нареди Алекс, като напълно забрави да отпразнува мига, в който Фредрика за първи път призна, че е действала под напора на чувствата. — Виж се с майката на бившия съпруг. Само за кратко.

— Добре — каза Фредрика.

Двамата минаха през вратите на гаража и продължиха надолу през тунела.

— Все още ли обсъждаме само вероятността бащата да е отвлякъл момичето? — тихо попита Фредрика, страхувайки се, че отново ще събуди гнева на шефа си, задето поставя под съмнение работните му хипотези. — Един баща ще скалпира ли собствената си дъщеря и ще изпрати ли косата на майка й?

Въпросът й го накара да се замисли за раната от изгаряне с ютия върху ръката на Сара Себастиансон.

— Нормалните бащи не постъпват така — отвърна сухо Алекс. — Но Габриел Себастиансон не е нормален баща.

Педер Рюд се чувстваше разочарован. Спешното позвъняване от дома на Сара Себастиансон изненада напълно целия разследващ екип и точно тогава — в кулминацията на ситуацията — повикаха Фредрика, а не него. Той трябваше да продължи да приема обажданията на гражданите. Струваше му се недостойно и много изнурително да прахосва време за нещо толкова маловажно в сравнение с посещението при майката на отвлеченото дете за нов разпит.

Несъмнено му помогна аналитикът Мац Далман от Националната полиция, прикрепен към разследващия екип по настояване на Алекс веднага след разговора с родителите на Сара. С неговите практически методи лесно можеше да се отсее ценната информация. Беше елементарно например да се изясни кои обаждания касаеха по-ранен час. Всички, които твърдяха, че са видели Лилиан Себастиансон на Централна гара в два без петнадесет, можеха автоматично да се изключат, тъй като по това време тя все още не е била изчезнала. По-късните обаче бяха по-нелепи. Жена, пътувала със същия влак, твърдеше, че забелязала нисък мъж да носи спящо дете на перона. Но ако похитителят носеше обувки номер 46, то със сигурност не беше прекалено нисък. По-скоро обратното. Разбира се, в случай че стъпките изобщо имаха нещо общо с изчезването на Лилиан.

Педер се облегна на стола зад бюрото си и въздъхна отчаяно. И нощта не беше преминала кой знае колко забавно. Прибра се към десет, макар да си бе казал, че ще се прибере по-рано; Юлва седеше на кухненската маса и пиеше чай. Тя стоеше вкъщи по цял ден, но Педер все я заварваше седнала и изморена. Незнайно защо, това го подразни, трябваше да се овладее, за да не каже нещо грубо и злонамерено. Заповтаря си същата мантра, която непрестанно се въртеше в главата му през последните десет–единадесет месеца:

Тя е уморена и болна. И такава ще си остане. Ако сме спокойни и предпазливи, може би ще се подобри. Всичко може да се промени единствено към добро.

Само преди почти година Педер се числеше към онези, които истински се наслаждаваха на живота си — във всяко едно отношение. Според него друго не можеше и да бъде, ако човек се радваше на добро здраве и беше доволен от всекидневието си. Ходенето на работа му доставяше удоволствие. Нямаше повод да се оплаква, кариерата му най-сетне бе започнала да се раздвижва, с Юлва се разбираше прекрасно, стопляше го мисълта за семейството, което бяха на път да създадат. Беше чисто и просто един уверен, обикновен, позитивен и хармоничен човек. Щастлив и себераздаващ се. Поне за такъв се смяташе той самият.