Кристина Ульсон - Пепеляшките

Алекс не си спомняше колко съкрушени хора е срещал през годините. Сара Себастиансон бе последната, но тя все още се бореше с истинското отчаяние. Впечатли го начинът, по който жената се опитваше да се държи. Рехт не се съмняваше, че вътрешно майката се разкъсваше от безпокойство и мисли за детето си, но се заставяше да не го показва.

Сякаш си мислеше, че ако само за секунда — една-едничка секунда — покажеше страха, който изживява, земята ще се разцепи под краката й и дъщеря й никога повече няма да се върне. Дори все още не се бе обадила на родителите си.

— Утре ще позвъня, ако Лилиан не се върне дотогава.

Следващият ден настъпи и доколкото знаеше той, Лилиан все още липсваше. Алекс погледна мобилния си телефон. Нямаше пропуснати обаждания, нито пропуснати новини.

Други важни познания трябваше да излязат на преден план, що се отнасяше до изчезването на дете. Повечето жертви, с малки изключения, винаги се появяваха отново на бял свят. Рано или късно. „Късното“ рядко превишаваше няколко дни. Например случаят с изчезналото момченце миналата година на остров Екерьо. Бяха го включили в разследването точно поради многото подобни случаи в кариерата на Алекс Рехт. Малчуганът, май петгодишен, се измъкнал незабелязано от семейната вила, докато родителите му се карали, и после просто избягал толкова далече, че да не може да се върне.

Открили го заспал под един смърч на няколко мили от дома му, извън радиуса, в който предполагали, че ще го намерят. Завели го при родителите му рано сутринта и последното, което Алекс чул на тръгване от вилата, бил поредният лют семеен скандал за това, кой е виновен за изчезването на момчето.

Имаше, разбира се, и случаи, в които трудно можеше да остане равнодушен. Срещал беше деца, подложени на такива гадости, че не приличаха на себе си, веднъж завърнали се отново при родителите си. Алекс си спомняше най-вече едно момиченце, което винаги изплуваше в съзнанието му, щом ново дете изчезнеше. Не се знаело къде било от няколко денонощия, когато наблюдателен шофьор го открил в някаква канавка. Детето останало в безсъзнание повече от седмица, след като най-напред било откарано в болница, без да може да разкаже за подробностите около отвличането си или за случилото се.

Не било и нужно. Раните по тялото ясно свидетелствали за жестокостта на похитителя и въпреки че лекари, психолози и всеотдайните родители направили всичко по силите си, за да го излекуват, нямало лек и думи на земята, които да заличат душевната болка.

Момиченцето пораснало в тъга и униние, винаги встрани от заобикалящия го свят както вкъщи, така и в училище. Проблемът се задълбочавал. То така и не завършило гимназия. Преди да навърши осемнадесет години, избягало от дома си и започнало да проституира. Колко ли пъти не го връщали при родителите му, но то пак изчезвало. Преди да стане на двадесет години, вече порасналото момиче починало от свръхдоза хероин. Алекс си спомняше как бе плакал в кабинета си, когато научи новината.

Снощи беше почувствал неистова нужда лично да се срещне със Сара Себастиансон и затова придружи Фредрика Бергман до дома на майката. Рехт се опасяваше, че колежката му го е приела като доказателство за съмненията в компетентността й. Донякъде беше вярно, но не затова поиска да я последва. Не, просто трябваше да добие по-ясно впечатление за случая. И го направи.

Първо си поговориха малко насаме със Сара; после дойде новото й гадже Андерш Нюстрьом. Проверката на личните му данни не бе намекнала за нищо нередно, но Фредрика все пак го разпита накратко в кухнята, докато Алекс продължи разговора със Сара насаме във всекидневната.

Чутото го обезпокои.

Сара нямаше врагове. Поне, за които да знаеше.

От друга страна, нямаше и особено много приятели.

Майката на изчезналата Лилиан му разказа за тормоза на бившия й съпруг, но това вече не било проблем и тя нито за секунда не вярвала, че той е отвлякъл дъщеря им. Затова предпочела да не споменава за миналото си пред Фредрика по време на първата им среща.

По думите й, тя не искала да отклони полицейското разследване към безполезни следи.

Алекс не повярва на разказа й. Първо й обясни като педагог, без да изглежда директно арогантен, че не й влиза в работата да преценява следите в разследването, доколкото в момента съществуваха такива: а те бяха повече от една. Второ, той не вярваше, че телефонът на бившия й съпруг я оставяше на мира. След кратко увещание жената най-накрая показа ръцете си, които очевидно се опитваше да скрие под ръкавите на блузата. Точно както Фредрика беше предположила, те носеха следи от физическо насилие. Много и без съмнение болезнени, особено на лявата ръка. Кожата беше червено-оранжева, виждаха се белези от мехури, на път да заздравеят. Със сигурност беше изгаряне.