Кристина Ульсон - Пепеляшките

Отговорът се променяше с времето. В началото всичко беше невероятно вълнение и страст. Забранено и благотворно за двамата. Приключение. Но после връзката се беше задълбочила в определените рамки. Двамата споделяха общи интереси и ценности. Спенсър постепенно се беше превърнал в нейна опора. Фредрика сменяше градове и държави, за да завърши образованието си и после колебливо да се пробва на различни работни места, а той винаги я чакаше да се върне при него. Независимо дали след по-дълго, или по-кратко влюбване. Превърнеше ли се провалът във факт и картонената кула рухнеше, Спенсър неизменно се появяваше. Винаги горд, но непрекъснато отегчен от брака си и неспособен да напусне съпругата си, която според слуховете имаше собствени забежки.

Безброй много пъти през годините семейното положение на Фредрика бе обсъждано от близките й. Тя знаеше, че е изненадала родителите си не само с избора си на професия.

Нито майка й, нито баща й биха повярвали, че дъщеря им ще остане незадомена до тази възраст. Да не говорим за баба й по майчина линия.

— Все ще намериш някого — казваше тя както винаги и я потупваше по рамото.

Измина доста време обаче, откакто Фредрика го чу за последно. Съвсем наскоро тя бе отпразнувала тридесет и петия си рожден ден с близки приятели в архипелага, а все още живееше без мъж и деца. Сигурно баба й щеше да получи инфаркт, ако научеше, че внучката й понякога споделя леглото на професора си от университета.

Баща й държеше тайни увещателни речи за ценното в това „да си седнеш на задника“, „да не ламтиш за прекалено много“. Едва когато го разбереше, Фредрика щеше, както брат й правеше вече всяка неделя, да заеме мястото си на семейната маса, придружена от собственото си семейство. Година след като навърши тридесет и констатира, че все още е неомъжена (или „сама“, както се изразяваше баща й), тези неделни обеди се превърнаха в такова ментално мъчение, че тя започна да ги отбягва.

Легнала в тъмнината до мъжа, когото вярваше, че въпреки всичко обича, Фредрика знаеше, че в деня, в който роди деца, Спенсър навярно ще се отдръпне. Не защото искаше, а защото децата нямаха място във връзката им.

Отдавна не бяха говорили за това, но след дълги размисли Фредрика все повече започваше да разбира и да приема, че може би няма да открие мъжа, с когото да създаде семейство; затова трябваше да направи друг избор. Не можеше да бави решението до безкрай, трябваше да го вземе. Да има деца, и то сама, или да остане без деца. Тя почувства неочаквана болка в опита да си представи цял един живот, без да стане майка. Направо й се стори несправедливо и неестествено.

Съществуваха няколко варианта. Най-немислимият беше да направи Спенсър баща, като спре да пие противозачатъчни.

По-приемливият — да отиде в Копенхаген и да си купи възможността да стане майка в клиника за оплождане. Най-реалистичният беше да си осинови дете.

— По дяволите, изпрати документите — беше казала приятелката й Юлия преди няколко месеца. — Винаги можеш да се откажеш, да обясниш, че решението е било прибързано. Разполагаш с океан от време да си помислиш; адски се бавят, докато те одобрят. Няма какво да се мотаеш.

Отначало беше приела предложението направо несериозно. При това, подтикващо към един вид капитулация. В деня, в който изпратеше молбата за осиновяване на дете, Фредрика щеше наистина да е загърбила надеждата да създаде семейство по любов. Нима беше стигнала дотам?

Отговорът дойде с мълчанието на Спенсър, когато не отговори на позвъняванията й нито на мобилния, нито в работата. След денонощие, прекарано в мълчание, Фредрика беше започнала да звъни в различни болници. Откри го в кардиологичното отделение на университетската болница в Упсала. Сполетян от тежък инфаркт. Бяха му сложили пейсмейкър. Фредрика плака цяла седмица и после, с ново разбиране за смисъла на живота, тя бе изпратила документите.

Тя го целуна нежно по челото. Спенсър се усмихна в съня си. И Фредрика му отвърна с усмивка. Още не му беше разказала за плановете да осинови момиченце от Китай. Нали приятелката й я бе успокоила: разполагаш с океан от време.

Последното, което си помисли, преди да заспи, беше дали и Лилиан разполагаше с толкова? Дали и тя имаше океан от време, или дните й бяха преброени?

Жената от екрана говореше толкова бързо, че Нора аха да изпусне новината. Беше ранна утрин и апартаментът й тънеше в мрак. Светеше само телевизорът, но щорите бяха спуснати и тя бе почти сигурна, че ако някой стоеше на улицата и надничаше, нищо нямаше да види.