Кристина Ульсон - Пепеляшките

— И ти ми липсваше — измънка Спенсър и я целуна по челото.

Учудена, тя го погледна право в очите.

— Какво съвпадение? — усмихна се той.

Малко след един часа те решиха да се опитат да поспят. Както винаги, Спенсър не срещна особени затруднения. Фредрика не беше чак такава късметлийка.

Широката спалня допираше средата на голямата стена на всъщност единствената истинска стая в апартамента. Като цяло нямаше много мебели: два изтъркани фотьойла в английски стил и една красива маса за шах. Непосредствено до малката кухня се намираше по-малка маса за хранене с два стола.

Апартаментът беше собственост на бащата на Спенсър. Спенсър го беше наследил след смъртта му преди почти десет години. Оттогава с Фредрика се срещаха само там. Логично, тя никога не бе ходила в дома му. Двамата рядко си уговаряха среща на друго място — това се случваше само когато Фредрика дискретно придружаваше Спенсър на някоя конференция в чужбина. Тя подозираше, че някои от колегите му знаят за връзката им, но честно казано, изобщо не й пукаше. При това Спенсър заемаше толкова висок пост, че рядко се конфронтираше с директни въпроси.

Фредрика се сви на кълбо в прегръдката му. Той дишаше тежко във врата й и вече спеше дълбоко. Фредрика внимателно прокара пръст по космите на голата му ръка. Не можеше да си представи живота без него. Подобни мисли бяха неописуемо опасни и тя го знаеше. Но от време на време й минаваха през главата. И то винаги в най-тъмния час на нощта, когато се чувстваше най-самотна.

Фредрика се обърна внимателно по гръб.

Посещението у Сара Себастиансон беше напрегнато, откъдето и да го погледнеш. Естествено, заради самата нея, разбира се. Жената беше напълно неуравновесена. Но и Педер помогна с каквото можа. Щеше да се пръсне от кеф, когато Алекс реши Фредрика да не тръгва сама. Видя го как се изпъчи и как лицето му грейна в пресилено широка усмивка.

Не поставям под съмнение компетентността ти, беше казал Алекс.

Тя обаче знаеше прекалено добре, че го правеше. Очакванията към нея бяха свръх занижени, защото беше жена с висше образование, и то млада. Колегите й мислеха, че дори не знае как работи копирната машина. Фредрика чувстваше раздразнението на Алекс, когато тя се осмеляваше да представя и налага нови тези.

Както когато изказа мнението си за жената във Флемингсберг, например.

На Фредрика й беше трудно да я игнорира от разследването. Беше, меко казано, ужасно, че никой не е накарал Сара да опише непознатата, още по-малко пък да направи фоторобот. В колата, обратно към работата след посещението при майката на изчезналото дете, Фредрика отново беше опитала да повдигне въпроса, но измореният Алекс решително я бе прекъснал.

— Повече от очевидно е, по дяволите, че бащата на детето е истинска откачалка — бе казал възмутено той. — По нищо не личи, че има и други като него в кръга от познати на Сара, които биха искали да наранят детето й или да я заплашат, като й вземат Лилиан. А и никой не е поискал откуп или нещо подобно.

Фредрика отвори уста, за да подчертае, че извършителят би могъл да е някой, с когото Сара не е общувала до момента, или дори не е знаела, че са в конфликт, но Алекс сложи край на разговора:

— Ще ти бъде от полза да уважаваш компетентността и опита, които притежаваме в нашата организация. Издирвал съм изчезнали деца в продължение на десетилетия, така че, повярвай ми, знам какво правя.

Беше се възцарила пълна тишина. Нямаше смисъл Фредрика да упорства.

Тя погледна влюбено спокойното лице на Спенсър. Грубите черти, посивялата вълниста коса. Красив, дори стилен. Без никога да бъде сладникав. Тя беше престанала да мисли как спи толкова добре нощ след нощ, изневерявайки на съпругата си. Предполагаше, че всеки си живее своя живот според взаимното съгласие за лична свобода в брака. Двамата нямаха деца. Или не се бяха постарали да имат. Фредрика не знаеше със сигурност кое беше по-вярно.

Всъщност не трябваше точно на нея да й е толкова трудно да се справи с Алекс Рехт. Не и след четиринадесет години, прекарани с човек, чиито възгледи бяха почти като извадени от машината на времето от средата на ХІХ век. Не и след четиринадесет години с някого, който все още не й разрешаваше да отвори бутилка вино. Фредрика се усмихна тъжно. Все пак Спенсър я уважаваше много повече от Алекс.

— Какво чак толкова ти дава, та не вярваш, че можеш без него? — питаха я приятели, щом се сетеха през годините. — Защо продължаваш да го виждаш, нима ще излезе нещо от това?