Кристина Ульсон - Пепеляшките

Педер сияеше насреща му. За момент дори му се стори, че ще го потупа по гърба. Разследването можеше да се превърне в истински кошмар, ако не поддържаха баланса в групата.

От мястото на Фредрика не се чу и звук. Така или иначе, беше излишен, намръщеното й лице достатъчно ясно загатваше мислите й.

Елен прекъсна срещата със силно чукане по вратата.

— Само да съобщя, че централата вече е приела няколко обаждания — кратка бе тя.

— Чудесно — каза Алекс, — чудесно.

Не след дълго, ако детето не се появеше на бял свят, ще трябва да се замисли дали да поиска подкрепата на Националната полиция за преглед на получените съобщения. Засега Рехт сложи край на срещата.

— Напук на шибаните обстоятелства — каза на излизане от стаята той, — все пак трябва да призная, че имам добро предчувствие относно случилото се. Вероятно е само въпрос на време да открием момичето.

Мъжът подготви пакета, пъхна го в дискретна хартиена торба и остави Йелена сама в апартамента.

— Ще се върна по-късно — беше единственото, което й каза.

Йелена се усмихна на себе си. Не я свърташе между кухнята и всекидневната. Внимаваше да не се приближава до банята.

Телевизорът работеше. С няколко кратки изречения споменаха новината за изчезнало от влак дете. Йелена почти се подразни.

Само почакайте, помисли си тя. Скоро ще разберете, че това не е някаква си нищожна новиничка.

Тя нервно прокара пръсти през косата си. Мъжът не би харесал жеста й, щеше да го приеме за доказателство, че не разчиташе на способността му да планира и реализира замислите си. И все пак. Много неща бяха заложени на карта, немислима беше каквато и да била издънка.

Йелена влезе в кухнята с намерението да си направи сандвич. Точно когато щеше да отвори вратата на хладилника, ги забеляза на пода, съвсем под масата за хранене. Кръвта й кипна, пулсът й заподскача. Сърцето й заби толкова силно, че й се стори, че ще се пръсне в гърдите й, когато се наведе и вдигна малките гащички от пода.

— Не, не — шепнеше в паника тя. — Не, не, как можах да го направя?

Мозъкът работеше на автопилот, и то както трябваше. Да се отърве от гащичките, веднага. Инструкциите на мъжа не биваше да се тълкуват погрешно.

Всичките дрехи трябваше да се съберат. Всичките. Доплака й се от страх, когато сви гащичките на малка топка и ги сложи в стара пазарска торба. Дано той не се спре по пътя да прерови пакета. Йелена се изстреля като светкавица от апартамента и се втурна надолу към мазето с боклука на приземния етаж. Вратата заяждаше, както винаги. Тежка беше за отваряне. Йелена открехна единия контейнер и хвърли торбата. На връщане сърцето й щеше да изскочи, тя вземаше по две стъпала наведнъж.

Щом се прибра, тръшна вратата зад себе си и заопипва ключалката. За да не прерасне сърцебиенето в необуздана тревожност, Йелена трябваше няколко пъти да си поеме дълбоко дъх. После заситни към банята и не спря да преглъща, докато не я отвори. Облекчението, когато светна лампата, беше неописуемо.

Поне тук всичко беше наред. Момичето лежеше голо във ваната, където го бяха оставили.

Педер Рюд прелистваше разсеяно малкия си тефтер. Едва разчиташе написаното в него. Той си повя за кратко с бележника, за да се разхлади в душния кабинет, и остави мислите си да се реят свободно. Животът можеше наистина да те изненада по най-неочакван и неприятен начин. Това бе осъзнала майката на Лилиан Себастиансон днес. Педер всъщност споделяше мнението на Алекс: случаят изглеждаше сравнително елементарен за капацитета на разследващия екип.

Звънът на мобилния телефон прекъсна размишленията му. Педер се усмихна, когато видя, че го търси брат му. Джими се обаждаше поне веднъж на ден.

— Слушаш ли ме? — ядосано попита гласът по телефона след размяната на няколко напълно безсмислени изречения.

— Слушам, слушам — побърза да подметне Педер.

Чу тихия смях отсреща, почти като сподавен детски кикот.

— Мамиш ме, Педа, мамиш ме. Не слушаш.

Педер трябваше да се усмихне. Не, не слушаше. Поне не толкова внимателно, колкото обикновено, когато двамата разговаряха.

— Нали ще дойдеш скоро, Педа?

— Да — обеща той. — През уикенда.

— Много ли има дотогава?

— Не, не много. Само няколко дни.

Разговорът приключи както винаги: с големи обещания за целувки и прегръдки и похапване на марципанова торта, когато се видят.

Иначе Джими звучеше добре. Още утре мама и татко щяха да го посетят.

— Можеше да се случи на теб, Педер — не си спомняше колко пъти му беше повтаряла майка му.