Кристина Ульсон - Пепеляшките

Когато беше малък, тя обгръщаше с ръце лицето му, докато говореше.

— Можеше да се случи на теб. Можеше ти да паднеш от люлката онзи ден.

Педер все още имаше много ярки спомени от деня, в който брат му бе паднал от голямата люлка, окачена от баща им на една от брезите в градината. Той си спомняше кръвта, протекла върху камъка, където се беше приземил Джими, силния мирис на прясно окосена трева, брат му, който лежеше върху нея, сякаш е заспал. Педер никога нямаше да забрави как се втурна към него в опит да хване малката му главица, която не спираше да кърви.

— Не трябва да умираш! — беше извикал и си помисли за заека, който бяха погребали в голяма скръб месец по-рано. — Не трябва да умираш!

Донякъде Господ го бе чул, защото Джими остана при тях. Но не остана същият, и въпреки че тялото му растеше толкова, колкото и тялото на Педер, той си беше едно дете.

Педер разгърна отново тефтера. Човек наистина не подозираше какви изненади може да му сервира животът. Все пак Педер вярваше, че знае за това повече от останалите. Не само заради случилото се с брат му, а и поради горчивия опит, натрупал по-късно в живота си. За да не кажем съвсем наскоро. Не му се щеше дори да си помисля за това.

Фредрика го изтръгна от вглъбеността му, когато я чу от коридора.

Преди около седмица, разбира се, поверително, Алекс му беше казал, че й липсват такт и усет към професията. Едва ли би могъл да го формулира по-добре. Тя, честно казано, си беше пълна дупка. При това, изглежда, нямаше и истински мъж до себе си, който хубавичко „да я пооправя“ от време на време, но Педер бе предпочел да не обсъжда това с Алекс.

Странно, но шефът му не се интересуваше от подобен род мисли и коментари. Не искаше да говори за нищо друго, освен за работа. Сигурно след известно време, вече работили по-дълго заедно, щяха да излязат на бира някоя вечер? Нещо му заподскача под лъжичката. Малко полицаи имаха честта дори само да си го помислят — да пият бира с Алекс Рехт.

Педер истински се дразнеше, че Фредрика не виждаше, а затова и не признаваше величието на Рехт сред колегите. С такова скептично изражение си седеше с кокетното сако — между другото, винаги беше със сако — и тъмната коса, сплетена на невиждано дълга плитка, която мяташе като кашмик на гърба си, че на Педер му идваше да повърне. Дразнеше го нещо в позата й, надутото й бърборене, което бълваше и което той не можеше да понася. Не, Фредрика не беше полицай, а така наречена висшистка. Много мисли, малко действия. Нито едно ченге не работеше така.

Педер се ядосваше, че отново са го пренебрегнали заради нея, като не му наредиха да разговаря със Сара Себастиансон. Яд го беше и че никога не разполагаше с допълнително време, което да посвети на работата си. Личният му живот все още отнемаше прекалено много от енергията му, за да му останат сили да действа ефективно.

И все пак. Не се ли криеше убеденост в гласа на Алекс, че случаят с изчезналата Лилиан скоро ще бъде разрешен? Нима беше рядкост мъж, обиден на жена си, да посегне на децата? Следователно изчезването на момиченцето не биваше да се приема като кой знае колко голям или важен проблем. Така че беше разбираемо защо Фредрика трябваше да посети Сара в дома й. Дори беше добре, че се наложи тя, а не той да го прави, защото тя, а не той се нуждаеше от подобряване на познанията си.

Пред себе си обаче едва смееше да признае, че въпреки непрестанната критика, която отправяше към нея, я намираше за изключително привлекателна. Имаше идеална кожа и големи, красиви сини очи. На тъмния фон, без да си криви душата, те постигаха драматичен ефект. Беше с тяло на девойка, току-що навършила двадесет, но фигурата и погледът й загатваха за по-зряла жена. А гърдите — за особено зряла.

Понякога мислите за нея отприщваха перверзното му съзнание. Педер силно подозираше, че студентските съвети и кръчми създаваха истински добри секспартньори. Почти беше убеден, че Фредрика не правеше изключение. Присви устни, когато я видя да минава по коридора. Отклони поглед, щом мимоходом надникна в стаята му. Чудеше се дали беше добра в леглото. Навярно ставаше.

В мансарден апартамент в Йостермалм приключваше напрегнатият работен ден на Фредрика Бергман в компанията на любовника й. От много отдавна тя познаваше Спенсър Лагергрен. Всъщност не обичаше да си припомня общо от колко години, но в редките случаи, когато си позволяваше да го прави, започваше винаги от първата нощ, която бяха прекарали заедно. Тя — на двадесет и една, той — на четиридесет и шест.