Андреа Камиллери - Гласът на цигулката

— По този начин всичко става много по-трудно. Мога да ти дам информация кой е лихвар, но не и хората, които е провалил.

— Опитай. Аз ще ти дам име и фамилия.

— Комисарю? Джаломбардо съм. Хранят се в ресторанта в Контрада Капо, онзи, който е точно край морето, знаете ли го?

За съжаление, да, знаеше го. Веднъж случайно се беше отбил в него и не го забрави повече.

— С две коли ли са? Всеки със своята ли?

— Не, колата я кара той, затова…

— Не изпускай нито за миг от очи мъжа. Със сигурност ще изпрати до дома й госпожата, след това ще се върне в хотел „Дела Вале“. Дръж ме непрекъснато в течение.

„И да, и не“, му отговориха от дружеството, което отдаваше под наем автомобили в Пунта Раизи, след като половин час му правиха проблеми, само и само за да не му дадат информация, та се наложи да моли шефа на отдел „Обществена сигурност“ на аерогарата да се намеси. Да, вчера вечерта, четвъртък, въпросният господин беше наел кола, която все още продължаваше да използва. Не, миналата седмица в сряда вечерта същият този господин не е наемал никакъв автомобил, поне в компютъра не беше отбелязано.

Отговорът на Гуджино пристигна точно когато вече оставаха няколко минути до три часа. Дълъг и обстоятелствен. Монталбано съвестно си водеше бележки. Пет минути след това се обади Джаломбардо и му съобщи, че Серавале се е върнал в хотела.

— Не мърдай оттам — заповяда му комисарят. — Ако го видиш да излиза отново, преди да съм дошъл, спри го под какъвто и да е предлог, направи му стриптийз, изиграй му един кючек, но не го пускай да си отиде.

Разлисти набързо документите на Микела, спомняше си, че беше видял един самолетен билет. Намери го, беше от последното пътуване Болоня — Палермо, което госпожата беше направила. Сложи го в джоба си и извика Гало.

— Закарай ме със служебната кола до хотел „Дела Вале“.

Хотелът се намираше по средата между Вигата и Монтелуза и беше построен точно до един от най-красивите храмове в света, под носа на институциите за опазване на културното наследство, въпреки правилника за съобразяване на архитектурата с пейзажа и регулаторните планове.

— Изчакай ме — каза комисарят на Гало.

Приближи се до своята кола, в която дремеше Джаломбардо.

— Спях само с едното око! — увери го полицаят.

Комисарят отвори багажника и извади калъфа с евтината цигулка.

— Ти се върни в полицейското управление — нареди на Джаломбардо.

Прекоси фоайето на хотела, изглеждаше като пълен образ и подобие на някой диригент.

— Тук ли е господин Серавале?

— Да, в стаята си е. За кого да предам?

— Не трябва да му предаваш нищо, само трябва да си мълчиш. Комисар Монталбано съм. И ако дръзнеш да вдигнеш телефона, ще те вкарам в дранголника, а после ще видим.

— Четвърти етаж, стая четиристотин и шестнайсет — каза рецепционистът с треперещи устни.

— Търсиха ли го по телефона?

— Когато се върна, му предадох бележките с обажданията, които бяха три или четири.

— Свържи ме с телефонистката на централата.

Телефонистката на централата, която комисарят, кой знае защо, си представяше като младо и симпатично момиче, се оказа обаче стар и плешив шейсетгодишен мъж с очила.

— Служителят от рецепцията ми обясни всичко. От обяд започна да го търси някакъв Еоло от Болоня. Нито веднъж не си каза фамилията. Точно преди десет минути се обади отново и прехвърлих разговора в стаята.

В асансьора Монталбано извади от джоба си имената на всички, които миналата сряда вечерта бяха наели автомобил на аерогарата в Пунта Раизи. Добре де, Гуидо Серавале го нямаше, но Еоло Портинари — да. А от Гуджино беше научил, че е близък приятел на антикваря.

Почука лекичко и докато го правеше, си спомни, че пистолетът му се намираше в жабката на колата.

— Влезте, вратата е отворена.

Антикварят се беше опънал с ръце зад тила в леглото. Беше си свалил само обувките и сакото, а възелът на вратовръзката му все още беше непокътнат. Видя комисаря и скочи на крака като онези кукли на конци, които веднага изхвърчат, щом се отвори капакът на кутията, който ги притиска.

— Спокойно, спокойно — каза Монталбано.

— Ама, моля ви се! — каза Серавале, нахлузвайки припряно обувките си. Облече си дори сакото.

Монталбано се беше настанил на един стол с калъфа върху краката си.

— Готов съм. На какво дължа тази чест?

Внимателно избягваше да поглежда към калъфа.

— Миналия път по телефона ми казахте, че ще останете на мое разположение, ако имам нужда от това.