Андреа Камиллери - Гласът на цигулката

Вътре имаше витрина с пет цигулки, сложна стереоуредба, метална офис етажерка с подредени в нея един върху друг компактдискове, плочи, касети, библиотека, писалище и два фотьойла. Върху бюрото лежеше още една цигулка, очевидно тази, която маестрото току-що беше използвал за концерта си.

— Днес свирих с „Гуарнери“ — каза като потвърждение маестрото, посочвайки я. — Има несравним, небесен глас.

Монталбано се самопоздрави. Въпреки че не разбираше нищо от музика, независимо от това беше доловил, че звукът на цигулката е различен от този, който беше чул на предишния концерт.

— Повярвайте ми, за всеки цигулар е истинско чудо да има на разположение подобна скъпоценност — въздъхна. — За съжаление, ще трябва да я върна.

— Не е ли ваша?

— Де да беше! Само че вече не знам на кого да я дам. Днес си бях обещал да се обадя по телефона на някой от полицейското управление и да изложа проблема си. Но понеже вие сте тук…

— На ваше разположение съм.

— Вижте, този инструмент принадлежеше на клетата госпожа Ликалци.

Комисарят усети, че нервите му се изопват като струните на цигулка и ако маестрото го докоснеше с лъка, щеше със сигурност да започне да свири.

— Преди около два месеца — започна да разказва маестро Барбера — се упражнявах на отворен прозорец. Госпожа Ликалци, която минавала случайно по улицата, ме чула. Знаете ли, че тя разбираше от музика? Прочела името ми върху домофонната уредба и поискала да ме види. Присъствала е на моя последен концерт в Милано, след който щях да се оттегля. Но никой не знаеше това.

— Защо?

Този толкова прям въпрос изненада маестрото. Поколеба се само за миг, след това махна иглата и бавно смъкна шала. Чудовище. Половината от носа му го нямаше, а горната му устна, напълно разядена, откриваше венеца му.

— Не ви ли се струва добър довод? — уви отново шала и го закачи с иглата брошка.

— Рядка форма на нелечим лупус, който протича унищожително. Как бих могъл да се представя в такъв вид пред моята публика?

Комисарят му беше благодарен за това, че веднага си сложи отново шала, защото беше непоносим за гледане, човек изпитваше страх от него и започваше да му се повдига.

— И така, това красиво и вежливо създание, говорейки за това-онова, ми каза, че е наследила цигулка от някакъв прадядо, който бил лютиер в Кремона. Добави, че като малка била чувала да се говори в семейството й, че този инструмент струвал цяло състояние, но не беше обърнала внимание на това. Във фамилиите често се разпространяват легенди я за скъпоценна картина, я за статуетка, които струват милиони. Кой знае защо, но бях обхванат от любопитство. Няколко вечери след това ми се обади по телефона, мина да ме вземе, заведе ме в малката вила, която отскоро била построена. Веднага щом видях цигулката, повярвайте ми, почувствах, че нещо избухна в мен, сякаш силно ме удари ток. Беше в доста лошо състояние, но се искаше малко, за да възвърне отличната си форма. Беше една „Андреа Гуарнери“, комисарю, твърде лесно разпознаваема заради лака й в цвят жълт амбър, който придава изключително силен блясък.

Комисарят погледна цигулката, но, честно казано, не му се стори да блести. Той обаче нямаше никакви познания за тези детайли, свързани с музиката.

— Пробвах я — каза маестрото — и десет минути свирих пренесен в рая с Паганини, с Оле Бул…

— Каква е пазарната й цена? — попита комисарят, който обикновено летеше на земята и до рая никога не беше стигал.

— Цена?! Пазар?! — ужаси се маестрото. — Такъв инструмент няма цена!

— Добре, но ако искаме да я изчислим…

— Откъде да знам? Два-три милиарда лири.

Добре ли беше чул? Да, добре беше чул.

— Дадох на госпожата да разбере, че не може да рискува и да остави инструмент с такава стойност във вилата, която на практика е необитаема. Обмислихме някакво разрешение на въпроса също и защото се нуждаех от авторитетно потвърждение на моето предположение, а именно че е една „Андреа Гуарнери“. Тя предложи да я задържа тук при себе си. Не исках да поемам подобна отговорност, но тя успя да ме убеди, като не пожела дори разписка. Изпрати ме до вкъщи, като й дадох една моя цигулка в замяна, за да я сложи в стария калъф. Ако я откраднеха, нямаше да е голяма загуба, защото струваше двеста-триста хиляди лири. На следващата сутрин потърсих един мой приятел от Милано, който е възможно най-големият съществуващ експерт по отношение на цигулките. Секретарката му ми каза, че пътува по света и няма да се върне преди края на този месец.