Андреа Камиллери - Гласът на цигулката

Тази сутрин комисарят се появи в полицейското управление, облечен в сив костюм, светлосиня риза, вратовръзка в приглушени тонове и черни обувки.

— Изглеждаш като изваден от списание — каза Мими Ауджело.

Не можеше да му каже, че се е наконтил така, защото е на цигулков концерт още в девет и половина сутринта. Мими щеше да си помисли, че е луд. И с право, защото историята малко или много си беше за лудницата.

— Знаеш, че трябва да отида на погребението — измърмори и влезе в стаята си, а телефонът му звънеше.

— Салво? Анна съм. Преди малко ми се обади Гуидо Серавале.

— От Болоня ли?

— Не, от Монтелуза. Каза ми, че Микела преди време му е дала моя номер. Знаел за приятелството ни. Дошъл е, за да присъства на погребението й, отседнал е в хотел „Дела Вале“. Попита ме дали след това ще отидем заедно на обяд, щял да отпътува следобед. Какво да правя?

— В какъв смисъл?

— Не знам, но усещам, че ще се чувствам неловко.

— И защо?

— Комисарю? Емануеле Ликалци съм. Ще дойдете ли на погребението?

— Да. В колко часа е?

— В единайсет. След това катафалката направо от църквата ще тръгне за Болоня. Има ли някакви новости?

— Засега никакви важни новини. Вие ще останете ли в Монтелуза?

— До утре сутринта. Трябва да говоря с една агенция за недвижими имоти за продажбата на вилата. Ще се наложи да отида следобеда с техен представител, за да им я покажа. А, вчера вечерта в самолета пътувах с Гуидо Серавале, дошъл е за погребението.

— Сигурно е била конфузна ситуация — изпусна се комисарят.

— Така ли мислите?

Доктор Емануеле Ликалци беше спуснал отново забралото на шлема си.

— По-бързо, че започва — каза госпожа Клементина, въвеждайки го в стаичката до хола.

Седнаха натъжени. Заради повода госпожата си беше облякла дълга рокля. Изглеждаше като дама на Болдини 13 13 Джовани Болдини (1842–1931) — италиански художник. — Б.пр. , само че по-стара. Точно в девет и половина маестро Барбера започна. След по-малко от пет минути обаче комисарят започна да изпитва някакво странно усещане, което го обезпокои. Стори му се, че изведнъж звукът на цигулката се превърна в глас, женски глас, който молеше да бъде изслушан и разбран. Бавно, но сигурно нотите се видоизменяха в срички, всъщност не — във фонеми, и при все това изразяваха нещо като стенание, песен за стара мъка, която на места докосваше върховете на пламенна и загадъчна трагичност. Този сърцераздирателен женски глас казваше, че крие ужасна тайна, която може да бъде разбрана само от човек, умеещ напълно да се отдаде на музиката, на вълната от мелодията. Затвори очи, дълбоко развълнуван и смутен. Но вътрешно беше доста изумен как тази цигулка беше успяла да промени толкова тембъра си от последния път, когато я беше чул. Все така със затворени очи се остави гласът да го води. И видя себе си — как влиза във виличката, прекосява хола, отваря витрината на шкафа и взема в ръка калъфа на цигулката… Ето какво беше онова нещо, което го беше измъчвало, детайлът, който не се връзваше с всичко останало! Силната светлина, която избухна в главата му, го накара да издаде стон.

— Може би и вие сте развълнуван? — попита го госпожа Клементина, избърсвайки една сълза. — Никога не е свирил така.

Концертът трябва да беше свършил точно в този момент, защото госпожата включи кабела на телефона, който преди това беше извадила от розетката, набра номера и започна да ръкопляска.

Този път комисарят, вместо да се присъедини към нея, взе телефона в ръката си:

— Маестро? Комисар Монталбано съм. Имам належаща нужда да говоря с вас.

— Аз също.

Монталбано остави слушалката, след което поривисто се наведе, прегърна госпожа Клементина, целуна я по челото и излезе.

Вратата на апартамента му беше отворена от икономката.

— Искате ли кафе?

— Не, благодаря.

Каталдо Барбера го пресрещна с протегната ръка.

Монталбано, качвайки се по стълбите, си беше помислил как ли щеше да го завари облечен. Беше отгатнал напълно. Маестрото, който се оказа дребен човек със снежнобели коси, малки черни очи, но с проницателен поглед, носеше фрак с отлична кройка.

Единственият аксесоар, който не си подхождаше с него, беше белият копринен шал, увит около долната част на лицето му, покривайки дори носа, устата и брадичката му, оставяйки открити само очите и челото му. Придържаше го прибран с голяма златна игла.

— Заповядайте, влизайте! — каза много любезно Барбера, въвеждайки го в звукоизолираното студио.