Андреа Камиллери - Гласът на цигулката

— Извинете — каза комисарят, — след малко ще дойда отново. — Излезе набързо и тичешком стигна до полицейското управление: — Фацио!

— Слушам, комисарю.

Написа една бележка, подписа я и сложи печата на полицейското управление, за да удостовери верността й.

— Ела с мен.

Взе личния си автомобил и го спря на малко разстояние от църквата.

— Предай тази бележка на доктор Ликалци, който трябва да ти даде ключовете от виличката. Аз не мога да отида, защото, ако вляза в църквата и ме видят, че говоря с доктора, след това никой няма да е в състояние да спре слуховете из градчето.

След няма и пет минути вече бяха потеглили към Три фонтана. Слязоха от колата, Монталбано отвори вратата. Усещаше се някаква тежка и задушлива миризма, която не беше само заради спарения въздух, но може би от използваните от криминолозите прахчета и спрейове.

Все така следван от Фацио, който не му задаваше въпроси, отвори витрината, взе калъфа с цигулката, излезе и заключи отново вратата.

— Почакай, искам да видя нещо — зави покрай ъгъла на къщата и отиде в задния двор. Не го беше правил в останалите случаи, когато беше идвал тук.

Той приличаше на скица, която е трябвало да се превърне в просторна градина. Вдясно, почти залепено за постройката, се издигаше огромно дърво калина, зреещо с малки яркочервени плодове с много кисел вкус, които като малък Монталбано ядеше в огромни количества.

— Би ли могъл да се изкатериш до най-високия му клон?

— Кой? Аз ли?

— Не, твоят брат близнак.

Фацио се размърда с неохота. Вече беше на възраст, опасяваше се да не падне и да си счупи врата.

— Почакай ме там.

— Да, господине, така или иначе, когато бях малък, ми харесваше Тарзан.

Отвори вратата, качи се на горния етаж, запали лампата в спалнята, тук миризмата те хващаше направо за гърлото, вдигна щорите, но без да отваря прозорците.

— Виждаш ли ме? — попита на висок глас Фацио.

— Да, господине, идеално.

Излезе от виличката, затвори вратата и се отправи към колата.

Фацио го нямаше. Беше останал на дървото да чака комисарят да му каже какво трябва да прави.

Остави Фацио пред църквата с ключовете, за да ги върне на доктор Ликалци („Кажи му, че може би отново ще имаме нужда от тях“), отправи се към дома на маестро Каталдо Барбера и заизкачва стълбите по две наведнъж. Маестрото му отвори, беше си свалил фрака и носеше панталони и пуловер с поло яка, но белият шал със златната игла си беше същият.

— Елате оттатък — каза Каталдо Барбера.

— Няма нужда, маестро. Тук съм само за няколко секунди. Това ли е калъфът, в който е била цигулката „Гуарнери“?

Маестрото го взе в ръка, огледа го внимателно и му го върна:

— Струва ми се, че е този.

Монталбано отвори калъфа и без да изважда навън инструмента, попита:

— А това ли е инструментът, който сте дали на госпожата?

Маестрото отстъпи две крачки и протегна ръката си напред, все едно искаше да отдалечи още повече от себе си ужасяващата сцена:

— Но това е предмет, който не бих докоснал дори с единия си пръст! Ама моля ви! Това е серийно производство! Обида за всяка истинска цигулка!

Ето го и потвърждението за онова, което гласът на цигулката му беше разкрил, даже изкарал на повърхността. Защото несъзнателно беше забелязал веднага разликата между съдържанието и съдържателя. Беше му ясно дори и на него, който не разбираше от цигулки. Или от какъвто и да е инструмент, ако трябваше да бъдем точни.

— Между другото — продължи Каталдо Барбера, — тази, която дадох на госпожата, имаше твърде скромна стойност, но приличаше много на „Гуарнери“.

— Благодаря ви. Довиждане.

Започна да слиза по стълбите.

— Какво да правя с тази „Гуарнери“? — попита го на висок глас маестрото, все още смаян, защото нищо не беше разбрал.

— Засега я задръжте. И свирете на нея колкото е възможно по-често.

Товареха ковчега на катафалката, а многото венци стояха наредени в редица пред вратата на църквата. Емануеле Ликалци беше заобиколен от множеството хора, които му изказваха съболезнованията си. Изглеждаше необичайно развълнуван.

Монталбано се приближи до него и го дръпна настрана.

— Не очаквах, че всичките тези хора ще дойдат — каза докторът.

— Госпожата е знаела как да накара хората да я обичат. Върнаха ли ви ключовете? Може би ще се наложи пак да ви ги поискам.

— Ключовете ще ми трябват между 16 и 17 часа, за да придружа брокерите от агенцията за недвижими имоти.