Андреа Камиллери - Ароматът на нощта

Комисарят познаваше този шейсетгодишен лекар, който се беше оттеглил от професията си и лекуваше само приятели. Затича се към вестибюла, телефонният указател беше поставен до апарата. Чуваше Мария-Стела, която продължаваше да се оплаква.

— Доктор Ла Спина? Монталбано се обажда. Познавате ли госпожица Мария-Стела Козентино?

— Разбира се, тя е моя пациентка. Какво й се е случило?

— Блъсна я кола. Боли я много рамото.

— Идвам веднага.

Точно в този момент го осени решението, което трескаво беше търсил. Снижи гласа си, надявайки се лекарят да не е глух:

— Докторе, чуйте ме. Ще ви помоля за нещо с цялата си лична отговорност. Нуждая се, но сега не ми задавайте въпроса „защо“, госпожица Мария-Стела да поспи дълбоко поне няколко часа.

Затвори телефона и три-четири пъти си пое дълбоко въздух.

— Ще дойде веднага — каза, влизайки в хола, като се опитваше да си придаде възможно най-нормалното изражение. — Много ли боли?

— Да.

Когато по-късно трябваше да разкаже историята, комисарят не успя да си спомни какво друго си бяха казали. Може би бяха запазили мълчание. Веднага щом чу, че някаква кола пристига, Монталбано стана и отиде да отвори вратата.

— Моля ви, докторе, лекувайте я, направете всичко онова, което трябва да направите, но най-вече я приспете дълбоко. В интерес на самата госпожица е.

Докторът го изгледа продължително в очите, но реши да не задава въпроси.

Монталбано остана отвън, запали цигара и започна да се разхожда пред къщата. Притъмняваше. Спомни си за учителя Томазино. На какво ухаеше нощта? Вдиша дълбоко. Ухаеше на гнили плодове, на неща, които се разлагаха.

Докторът излезе от къщата след около половин час.

— Няма нищо счупено, само две лоши контузии — едната на рамото, което бинтовах, а другата на тазобедрената става. Убедих я да си легне, направих както вие поискахте, вече спи, ще продължи да го прави още няколко часа.

— Благодаря ви, доктор Ла Спина. Заради това, че ви обезпокоих, бих искал…

— Няма нужда, Мария-Стела я лекувам още от времето, когато беше дете. Никак не ми се иска да я оставям сама, държа да извикам медицинска сестра.

— Аз ще остана с нея, не се безпокойте.

Казаха си довиждане. Комисарят изчака колата да се изгуби от погледа му, влезе в къщата и заключи вратата. Сега идваше ред на най-трудната част — да се върне доброволно в кошмара на разказа и да се превърне отново в персонаж. Мина покрай стаята на Мария-Стела, видя я как спи в леглото си под завивката в избелял розов цвят, лампите с розови абажури, тоалетната масичка, нежния кристален сервиз и предметите… Но сънят й не беше спокоен, дългите й стоманеносиви коси изглеждаха, сякаш непрекъснато се движат по възглавницата. Реши се, отвори другата врата, светна полилея и влезе. Вързопът върху леглото проблясваше заради отблясъците на светлината върху найлона. Приближи се и се наведе да го погледне. Потникът на Емануеле Гаргано беше прогорен на нивото на сърцето, а мястото, където куршумът беше проникнал, ясно се открояваше. Не се беше самоубил, защото пистолетът надлежно беше оставен върху другото нощно шкафче. Мария-Стела го беше застреляла в съня му. На по-близкото до мъртвия нощно шкафче обаче бяха оставени портфейл и ролекс. На земята близо до леглото имаше отворено куфарче, в което се виждаха дискети и документи. Куфарчето на Пелегрино.

Сега наистина трябваше да завърши разказа. И на другата възглавница има вдлъбнатина от глава? Имаше ли на другата възглавница кичур дълги, стоманеносиви коси ? Насили се да погледне. Но върху другата възглавница нямаше никаква вдлъбнатина и никакъв косъм със стоманеносив цвят.

Въздъхна с облекчение. Поне това му беше спестено. Загаси светлината, излезе, затвори вратата, върна се в стаята на Мария-Стела, взе един стол и приседна до нея. Веднъж някой му беше казал, че нарочно предизвиканият сън е лишен от сънища. Тогава защо през това горко тяло от време на време преминаваха тръпки, които бяха неудържими и го разтърсваха, като че ли през него преминаваше електрически ток? И все в този ред на мисли: онзи, същият някой си му беше обяснил как, спейки, човек не може да плаче наистина. Ами тогава защо изпод клепачите на жената се стичаха големи сълзи? Бяха ли наясно дори и учените какво може да се случи в загадъчната, неразгадана и неописуема страна на сънищата?

Взе едната ръка на спящата между своите. Пареше. Беше надценил Гаргано, бил е само мошеник, не беше издържал на убийството на Джакомо. След като е бутнал колата в морето и е взел куфарчето, е побързал да потропа на вратата на Мария-Стела — естествено, защото тя никога нямаше да проговори, никога нямаше да го предаде. И Мария-Стела го беше приела, утешила, приютила. После, когато го е приспала, го е застреляла. От ревност ли? Безумна реакция след разкриването на връзката на нейния Емануеле с Джакомо? Не, Мария-Стела никога не би го направила. И тогава разбра: беше го убила от любов, за да спести на единственото същество, което наистина беше обичала през живота си, презрението, безчестието, затвора. Не можеше да има друго обяснение. Тъмната част от душата му (или тази, светлата) му подсказа лесно разрешение на въпроса. Да вземе вързопа, да го сложи в багажника на колата си, да отиде на същото място, където е бил убит Джакомо, и да го хвърли в морето. Никой не би си помислил, че Мария-Стела Козентино е забъркана в това. А той щеше истински да се забавлява, виждайки физиономията на Гуарнота в мига, в който зърнеше прилежно обвития в найлон труп на Гаргано. „Защо ли мафията го е опаковала?“ — щеше да се запита, загубил ума и дума.