Андреа Камиллери - Ароматът на нощта

— В какъв смисъл?

— Беше много затворена, потайна, почти опърничава. Освен всичко друго, беше и голяма формалистка. Завърши счетоводство в Монтелуза. Фактът, че едва петнайсетгодишна загуби майка си, мисля, че остави доста лош отпечатък върху нея. От този момент се посвети на баща си. Дори не излизаше от вкъщи.

— Добре ли бяха материално?

— Не бяха богати, но не мисля, че бяха и бедни. Пет години след смъртта на Кармела умря и Анджело. Мария-Стела тогава беше на двайсет години, а не малко момиченце, но се държа като такава.

— Какво направи?

— Когато разбрах, че Анджело е умрял, отидох да навестя Мария-Стела. С мен имаше и други хора — мъже, жени. Мария-Стела ни посрещна облечена както обикновено, но тя не сложи траур дори когато майка й умря. Аз, като нейна най-близка роднина, я прегърнах и започнах да я утешавам. Тя се откъсна от мен и ме погледна. Попита ме: „Кой е умрял?“. Вцепених се, приятелю мой. Не искаше да приеме, че баща й е починал. Проблемът продължи…

— … три дни — каза Монталбано.

— Откъде знаете? — попита го смаяно госпожа Катарина Вазиле-Коцо.

Комисарят я погледна, още по-смаян и от нея самата.

— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че не знам?

— Точно така, продължи три дни. Всички се заехме да я убеждаваме: свещеникът, докторът, аз, онези от погребалната агенция. Никакъв ефект. Тленните останки на клетия Анджело лежаха там, в леглото му, а Мария-Стела не скланяше да ги предаде на гробарите. Тогава…

— Точно когато сте решили да прибегнете към сила, тя е отстъпила — каза Монталбано.

— Е! — изрече госпожа Вазиле-Коцо. — След като знаете вече историята, защо искате от мен да ви я разказвам?

— Повярвайте ми, не я знам — отвърна сконфузено комисарят. — Но все едно тази история ми е била вече разказана. Само че не мога да си спомня нито как, нито къде, нито защо. Искате ли да направим един експеримент? Ако сега ви попитам: „Помислихте ли си тогава, че Мария-Стела е луда?“, знам вече отговора: „Не си помислихме, че е луда, сметнахме, че е обяснимо да се държи така“.

— Така е — каза изненадано госпожа Катарина, — помислихме си точно това. С всички сили Мария-Стела отказваше да приеме реалността, отказваше да бъде сираче, лишена от някого, на когото би могла да се опре.

Но, боже господи, как успяваше да отгатне дори мислите на главните действащи лица в тази история? Около хиляда деветстотин и седемдесета той и баща му от години не живееха във Вигата, нямаха роднини и приятели оттам, а точно по това време той учеше в Катания. Следователно тази история не беше преживяна от някого от тях, който да е бил пряк участник в нея. Тогава как можеше да си го обясни?

— А после какво стана? — попита.

— Няколко години Мария-Стела живя с малкото средства, оставени от баща й. След това един роднина успя да й намери работа в Монтелуза. Там работи до четирийсет и петата си година. Но вече не се срещаше с никого. В един момент напусна. Обяснила, сега не си спомням на кого, че спряла да работи, защото се плашела от пътя, който трябвало да изминава всеки ден, за да отиде и да се върне от Монтелуза. Автомобилният трафик се бил увеличил много и това я изнервяло.

— Ама не са ли само десет километра дотам?

— Какво да ви кажа? А на човека, който й пояснил, че за да отиде от дома си до градчето, пак трябва да използва кола, отговорила, че по този път се чувствала сигурна, защото го познавала.

— Как тогава се е решила да се върне да работи? Имала е нужда ли?

— Не. През цялото време, докато е работила в Монтелуза, вероятно е успяла да задели нещо настрана. Освен това си мисля, че получаваше и някаква малка пенсия. Малка, но на нея й стигаше и оставаше. Не — започна работа, защото Гаргано отишъл да я потърси.

Монталбано скочи от фотьойла, изглеждаше като обтегнат лък. Госпожа Вазиле-Коцо се стресна от реакцията на комисаря и сложи едната си ръка върху сърцето.

— Отпреди ли са се познавали?!

— Комисарю, успокойте се, за малко да получа инфаркт от вас.

— Извинете ме — каза Монталбано и седна отново. — Мислех, че тя е отишла при Гаргано.

— Не, случаят е следният. Първия път, когато Емануеле Гаргано дошъл във Вигата, попитал за Анджело Козентино, обяснявайки, че чичо му, онзи, който живеел в Милано и му бил като баща, му разказал, че Анджело, докато е бил кмет, му е помагал много и дори го е спасил от фалит. Наистина аз самата си спомням, че до края на петдесетте години имаше един търговски представител, който се казваше Филипо Гаргано. Тогава казали на Гаргано, че Анджело е умрял и че от семейството му била останала само единствената му дъщеря Мария-Стела. Гаргано настоял да се запознае с нея, предложил й работата и тя се съгласила.