Андреа Камиллери - Ароматът на нощта

— Това баща ви ли е? — попита сигурен, но същевременно и уплашен от предстоящия отговор.

— Да — каза Мария-Стела.

Тогава Монталбано разбра, че не може повече да се дърпа назад, че трябва да навлезе още повече в тази необяснима тъмна зона, която стоеше между реалността и онова, което самата негова глава му подсказваше, реалност, която се създаваше, докато мислеше за нея. Почувства, че внезапно е вдигнал температура, която ставаше с всяка изминала минута все по-висока. Какво му се случваше? Не вярваше в магии, но в този момент се искаше голяма вяра в собственото му благоразумие, за да не се поддаде на тях и да остане здраво стъпил на земята. Забеляза, че се потеше.

Случвало му се беше, дори и рядко, да види за пръв път някое място и да изпита усещането, че вече е бил там, или да изживее отново преживени преди това ситуации. Но сега беше напълно различно. Думите, които изплуваха в мислите му, не му ги беше казвал, разказвал и произнасял нечий глас. Не, сега беше убеден, че ги е прочел. И тези написани думи толкова много го бяха поразили, а може би и смутили, че ги е запечатал в паметта си. Забравени, сега те се връщаха живи и неудържими. Но изведнъж разбра. Разбра, рухнал под някакъв страх, който никога през живота си не беше изпитвал и никога не беше мислил, че може да изпита. Разбра, че живееше в един разказ. Пренесен вътре в разказ на Фокнър, който беше прочел преди много години. Как бе възможно? Но това не беше подходящият момент за обяснения. Единственото, което му оставаше, беше да продължи да го чете и преживява, за да стигне до ужасния му завършек, който вече знаеше. Нищо друго не му оставаше. Изправи се.

— Бих искал да ми покажете къщата.

Тя го погледна изненадано и въпреки че леко се раздразни от това насилие, на което комисарят я подлагаше, не й стигна смелост да му откаже.

— Добре — отвърна, изправяйки се с мъка.

Започваше ясно да усеща истинската болка от падането. Като държеше едното си рамо доста по-нависоко от другото и поддържайки ръката си с другата, поведе Монталбано към дълъг коридор. Отвори първата врата вляво.

— Това е кухнята.

Много голяма, просторна, но почти неизползвана. На едната стена бяха окачени медни тенджери и тенджерки, почти побелели от прахта, която се беше натрупала по тях. Отвори вратата и на отсрещната страна.

— Това е трапезарията.

Тъмни, масивни орехови мебели. През последните трийсет години, изглежда, беше използвана един или най-много два пъти. Затвори отново вратата.

Продължиха няколко крачки напред.

— Там вляво е банята — каза Мария-Стела, но не я отвори. Направи още три крачки и спря пред друга затворена врата: — Тук е моята стая. Но е в безпорядък. — Обърна се към отсрещната врата: — Това е стаята за гости.

Отвори я. Протегна ръка, запали лампата и се дръпна встрани, за да направи път на комисаря да влезе. Сякаш тънък, парлив на вкус мъртвешки саван бе паднал върху тази стая…

И Монталбано на мига видя онова, което вече очакваше да види: на стола висеше костюмът, грижливо сгънат, под него се търкаляха две безжизнени обувки и захвърлените чорапи.

Мъжът лежеше в покафенелия от съсирената кръв креват, прилежно обвит в найлон и още по-прилежно облепен с тиксо, той, Емануеле Гаргано.

— Няма какво друго да гледате — каза Мария-Стела Козентино, като загаси лампата в стаята за гости и затвори вратата.

Върна се, но вече с разкривена походка, за да извърви отново коридора към хола, докато Монталбано остана там, пред затворената врата, неспособен да се помръдне и да направи дори една стъпка.

Мария-Стела не беше видяла мъртвия. За нея той не съществуваше, нямаше го върху окървавеното легло, напълно го беше изличила от съзнанието си. Както много години преди това беше направила с баща си.

Комисарят чуваше вътре в мозъка си воя на нещо като виелица, чувстваше главата си изпразнена от съдържание, не успяваше да свърже нито едно изречение, две думи на кръст, които, поставени една след друга, да добият завършен смисъл. След това от душата му се отрони стенание, подобно на скимтенето на ранено животно. Успя да направи една крачка и да излезе с почти болезнено изтръгване от вцепенението си, като се затича към хола. Мария-Стела седеше на един от фотьойлите и пребледняла като платно, държеше рамото си с ръка, а устните й трепереха.

— О, боже, колко силно започва да ме боли!

— Ще повикам лекар — каза комисарят, вкопчвайки се в този момент на нормалност.

— Повикайте доктор Ла Спина — каза Мария-Стела.