Андреа Камиллери - Ароматът на нощта

— Да, но утре сутринта как ще дойда до офиса?

— Обещавам ви, че до довечера някой от моите хора ще докара колата ви пред вратата на дома ви. Сега ми дайте ключовете, за да не ги забравим. Фиат 500, жълт, нали?

Мария-Стела Козентино извади от чантата си ключовете и ги подаде на комисаря. Запътиха се към колата на Монталбано, като Мария-Стела леко провлачваше левия си крак и придържаше рамото си от същата страна в позиция, в която може би изпитваше по-малко болка.

— Искате ли да ме хванете под ръка?

— Не, благодаря.

Любезна, но непоколебима. Ако беше хванала под ръка комисаря, какво ли щяха да си помислят хората, като я видят в такава опасна близост с този мъж?

Монталбано й отвори вратата на колата и тя се качи бавно и внимателно в нея. Очевидно беше ударена зле.

Въпрос: Какво би трябвало да направи в този случай комисар Монталбано?

Отговор: Да придружи пострадалата в болницата.

Въпрос: Защо тогава не го правеше?

Отговор: Защото в действителност комисар Салво Монталбано, червей, криещ се под фалшивите одежди на комисар от полицията, искаше да се възползва от моментното объркване на госпожица Мария-Стела Козентино, за да съкруши съпротивителните й сили и да узнае всичко за нея и отношенията й с мошеника и убиец Емануеле Гаргано.

— Кое ви боли? — попита я Монталбано, запалвайки мотора на колата.

— Хълбокът и рамото. Но е от падането.

Искаше да му каже, че автомобилът на шейсетгодишния мъж само силно я беше тласнал, бутайки я на земята. Беше пострадала при жестокото си падане върху вулканичните камъни, използвани за пътна настилка. Но не тежко, утре сутринта щеше да се събуди с хълбок и рамо в красив синьозеленикав цвят.

— Вие ме упътвайте.

Мария-Стела го упъти чак като излязоха от Вигата, като му каза да поеме по шосе, от двете страни на което не се виждаха къщи, а само тук-там стари самотни вили, някои от които изоставени на произвола на съдбата. Комисарят беше сигурен, че никога не е идвал насам, смаян от факта, че се е озовал на място, което изглеждаше като застинало още преди времето на първата строителна вълна и дивашкато циментиране на острова. Мария-Стела, изглежда, разбра удивлението му.

— Вилите, които виждате, до една са построени през втората половина на деветнайсети век. Били са селските къщи на богатите граждани от Вигата. Отказахме оферти за милиарди. Моята е онази там.

Монталбано не отмести поглед от пътя, но знаеше, че „къщата беше (…) голяма и четвъртита, навремето боядисана в бяло и украсена с куполи, островърхи кулички и вити балкончета в претрупано игривия стил на седемдесетте години от миналия век…“ 16 16 От разказа „Роза за Емили“, включен в книгата на Уилям Фокнър „Слез на земята, Мойсей“, изд. „Хр. Г. Данов“, 1993, превод от англ. Кръстан Дянков. Всички цитати по-нататък са от същото произведение. — Б.пр. .

Най-накрая повдигна очи, погледна я, видя я, беше същата, за която си помисли, дори още по-хубава, съвпадаше идеално, беше образ и подобие на това, което му беше подсказано да си помисли за нея. Подсказано, но от кого? Възможно ли беше вече да е виждал тази къща? Не, беше сигурен в това.

— Кога е била построена? — попита, уплашен от предстоящия отговор.

— През хиляда осемстотин и седемдесета година — каза Мария-Стела.

— На горния етаж не съм се качвала с години — каза Мария-Стела, докато отваряше тежката входна врата. — Аз живея на първия.

На комисаря му направиха впечатление масивните железни решетки на прозорците. Тези от горния етаж обаче бяха затворени с капаци, чийто цвят вече беше станал неопределен, а много от дървените им пластини липсваха. Мазилката се беше олющила.

Мария-Стела се обърна.

— Ако искате, влезте за малко…

Думите й бяха покана, но очите й казваха точно обратното, а именно: „За бога, махай се, остави ме сама!“.

— Благодаря — каза Монталбано и влезе.

Прекосиха просторен неукрасен, дрезгаво осветен вестибюл, от който някъде нагоре, в още по-гъст полумрак, се виеше стълба. Лъхаше на прах и запустение — остра, неприятно влажна миризма. Мария-Стела му отвори вратата на хола. Там имаше тежки кожени кресла. Това подобие на кошмар, който вече беше изпитал, докато слушаше разказа на госпожа Катарина, сега ставаше все по-мъчително. В главата му някакъв непознат глас каза: „Сега търси портрета“. Подчини се. Огледа се наоколо и видя върху една етажерка, на позлатен статив, вече потъмнял, рисуван с пастел портрет на възрастен мъж с мустаци.