Андреа Камиллери - Двойният мъртвец

— Обещаваш ли ми?

— Да. А вие ще ми дадете ли дума?

— За какво?

— Че ще отидете на лекар, за да ви прегледа. Веднага щом можете.

Монталбано преглътна горчиво.

— Имаш думата ми — каза.

Беше убеден, че щеше да изпълни дадената дума. Не защото беше изплашен за здравето си, а защото не може да не изпълниш обещание, дадено пред ангел хранител. И продължи да се изкачва по стъпалата.

Шофира без затруднения по все още пустите улици, следван от колата на Фацио, когото не успя по никакъв начин да убеди, че може да стигне и сам до Маринела. Колкото повече небето се проясняваше, толкова по-добре се чувстваше. Денят беше обещаващ. Влезе вкъщи.

— Света Богородице! Идвали са крадци — каза Фацио веднага щом видя в какво състояние са стаите.

— Аз го направих, търсих нещо.

— Намерихте ли го?

— Да.

— Е, слава богу, иначе сигурно щяхте да продупчите и стените!

— Слушай, Фацио, вече е почти пет часът. Ще се видим в полицейското управление след десет, съгласен ли си?

— Съгласен съм, комисарю. Почивайте си.

— Искам да се видя и с Ауджело.

Когато Фацио си тръгна, написа с печатни букви бележка на Аделина:

АДЕЛИНА, НЕ СЕ ПЛАШИ, ВКЪЩИ НЕ СА ВЛИЗАЛИ КРАДЦИ. ПОДРЕДИ, НО БЕЗ ДА ВДИГАШ ШУМ, ЗАЩОТО СПЯ. ПРИГОТВИ МИ ЯДЕНЕ.

Отвори входната врата и забоде с кабарче бележката, за да може прислужницата да я види още преди да влезе. Изключи телефона, отиде в банята, влезе под душа, подсуши се и се просна на леглото. Ужасната умора, която преди малко изпитваше, беше изчезнала като по чудо. В интерес на истината, да, чувстваше се леко уморен, но в границите на нормалното. Впрочем не можеше да се отрече, че нощта беше ужасна. Прекара ръка през гърдите си, сякаш да провери дали двата жестоки бодежа не бяха оставили някаква следа, някакъв белег върху тях. Нищо, никаква рана — нито отворена, нито зараснала. Преди да заспи, една последна мисъл премина през главата му, но без с нея да накърни по някакъв начин своя ангел хранител: „Толкова ли е наложително да отида на лекар?“. „Не — заключи, — няма никаква нужда от това.“

Появи се издокаран в полицейското управление в единайсет часа и макар да не се усмихваше, поне не беше в лошо настроение. Часовете, прекарани в сън, направо го бяха подмладили, чувстваше, че всичките механизми в тялото му работеха по-добре. От двата ужасни бодежа през нощта и от последвалата слабост не беше останала и следа. Точно на входната врата почти се сблъска с Фацио, който излизаше, но като го видя, замръзна и го изгледа продължително. Комисарят се остави да го зяпа.

— Тази сутрин видът ви е добър — беше становището.

— Смених фон дьо тена — каза Монталбано.

— Не, истината е друга, комисарю, вие имате седем живота като котките. Веднага се връщам.

Комисарят застана пред Катарела.

— Как ме намираш?

— Е, как искате да ви намирам, комисерийо? Като бог сте!

В края на краищата този толкова критикуван култ към личността не беше чак толкова лош.

Дори Мими Ауджело имаше по-отпочинал вид.

— Беба остави ли те да се наспиш?

— Да, имахме спокойна нощ. Дори не искаше да идвам в полицейското управление.

— Защо?

— Имаше желание да я изведа на разходка, тъй като денят е толкова хубав. Горкичката, в последно време вече почти не излиза от вкъщи.

— Ето ме — каза Фацио.

— Затвори вратата, че започваме.

— Ще направя обобщение — започна Монталбано, — въпреки че някои от фактите вече ги знаете. Ако нещо ви озадачава, кажете ми го.

Говори около час, без никой да го прекъсва, обяснявайки как Ингрид е разпознала Ерера и как личното му паралелно разследване за емигрантското дете се е вляло бавно в разследването за безименния удавник. На това място добави и онова, което на свой ред му беше разказал журналистът Мелато. Като стигна до момента, в който Мардзила беше умрял от страх, след като беше закарал във вилата Джамил Зарзис и някакъв друг човек, прекъсна се сам и попита:

— Има ли въпроси?

— Да — каза Ауджело, — но преди това трябва да помоля Фацио да излезе от стаята, да преброи бавно до десет и после да влезе.

Без да каже гък, Фацио се изправи, излезе и затвори вратата.

— Въпросът е следният — започна Ауджело. — Кога ще престанеш да се правиш на лайнар?

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв смисъл, по дяволите! За какъв се имаш, за нощния отмъстител ли? Самотния вълк? Ти си комисар! Забрави ли го? Упрекваш полицията, че не спазва правилата, ама ти си първият, който не ги следва! В рискованото начинание не те придружава някой от нас, ами, представи си, някаква шведска госпожа! Луда работа! За всичко това трябваше да уведомиш началниците си или поне нас да държиш в течение, а не да се правиш на ловец на човешки глави!