Андреа Камиллери - Двойният мъртвец

— Не, господин комисар.

— Аз — да — каза Мими. — До миналата година се виждах с един лейтенант. Все още е тук, срещнахме се случайно миналата неделя.

— Добре. Кога можеш да отидеш да поговориш с този лейтенант?

— Този лейтенант е жена — поправи го Мими. И добави: — Но не си създавайте илюзии. Пробвах се, но без никакъв шанс. Останахме си само приятели. Веднага щом се върна от Спигонела, ще придружа Беба до вкъщи и отивам да се видя с нея.

— Комисарю, а с Мардзила какво да правим? — попита Фацио.

— С този ще се занимаем чак след Спигонела, заедно с господин Агулия.

Оказа се неприятно изненадан, като отвори хладилника. Да, Аделина беше привела в ред дома му, но за ядене му беше приготвила само половин варено пиле. Що за гадория?! Та това е порция за болен човек! За някого, на когото са дали последно причастие! В този момент го обзе ужасното съмнение, че Фацио е съобщил на прислужницата за неговото неразположение и затова тя го държи на лека храна. Как бе успял обаче да й го каже, след като телефонът беше изключен? С пощенски гълъб ли? Не, това, естествено, е отмъщението на Аделина, вбесена от безпорядъка, в който беше намерила дома му. На масата в кухнята имаше бележка, която не беше забелязал, докато си приготвяше кафе: „Спалнята ще си я оправите сам, тъй като сега спите в нея“.

Седна на верандата и запреглъща вареното пиле с помощта на цял буркан туршия. Точно към края звънна телефонът.

Очевидно Аделина го беше включила. Беше Ливия.

— Салво, най-накрая! Толкова се притесних! Вчера вечерта ти звънях десетина пъти, чак до полунощ. Къде беше?

— Извини ме, но трябваше да правя една засада и…

— Исках да ти кажа нещо хубаво.

— Тоест?

— Утре пристигам.

— Наистина ли?

— Да. Толкова мрънках, че накрая ми дадоха три дни.

Монталбано усети, че го обзема вълна на задоволство.

— Е, нищо ли няма да кажеш?

— В колко часа пристигаш?

— На обяд в Пунта Раизи.

— Или ще дойда аз, или ще изпратя някого да те вземе. Много съм…

— Хм? Толкова ли ти е трудно да го кажеш?

— Не. Много съм щастлив.

Преди да отиде да си легне, защото му се беше придремало, трябваше да вкара в ред спалнята, иначе нямаше да затвори очи.

— Ти не си само представител на реда — беше му казала веднъж Ливия, изпълнена с негодувание заради порицанието му, че си разхвърля нещата из цялата къща, — но направо си негов роб.

Мими Ауджело се върна, когато отдавна вече беше минало шест часа, а след него влезе и Фацио.

— Струва ми се, не си даваш много зор — упрекна Монталбано заместника си.

— Но пък нося товар.

— Тоест?

— Най-напред тези.

И извади от джоба си десетина снимки, направени с „Полароид“. На всичките се виждаше Беба с корема, която се усмихваше, а зад нея, от всички възможни ъгли, вилата от Спигонела. На две от снимките Беба дори се беше опряла на пръчките на заключената с огромен катинар градинска врата.

— Каза ли на Беба защо си отишъл там и кой се крие в тази вила?

— Не. Нямаше нужда. Тъкмо така е излязла по-естествена на снимките.

— Никой ли не се появи?

— Може и да са ни надзиравали отвътре, но никой не се показа навън. Искат да изглежда, че къщата е необитаема. Виждаш ли резето? Всичко е привидно, защото, като пъхнеш ръката си между железните пръчки, можеш спокойно да го отвориш отвътре.

Избра друга снимка и я подаде на комисаря.

— Това е дясната фасада. Има външно стълбище, което води към първия етаж, голямата врата отдолу трябва да е тази на гаража. Ингрид каза ли ти дали има връзка между гаража и останалата част от къщата?

— Не. Гаражът е стая без никакви други отвори освен входа. Има обаче вътрешно стълбище между приземния и първия етаж, въпреки че Ингрид никога не го е виждала, защото към него се стига през врата, за която Ерера й е казвал, че няма ключове. Убеден съм, че има друго стълбище, което свързва приземния етаж с пещерата.

— Преценено на око, гаражът побира две коли.

— Със сигурност там има една. Тази, която е блъснала детенцето. Между другото, моля те, когато ги хванем, колата на всяка цена трябва да бъде огледана от криминолозите. Залагам си главата, че по нея ще намерим дори от кръвта на момченцето.

— Според вас как са се развили нещата? — попита Фацио.

— Просто. Детето е разбрало, не знам как, че е изправено пред някакво ужасно премеждие. И е започнало да се опитва да избяга веднага щом е слязло на брега. По моя вина първия път не успя. Докарали са го в Спигонела. Изглежда, във вилата е открило вътрешното стълбище, което води към пещерата. Със сигурност е избягало оттам. Някой обаче го е забелязал и е вдигнал тревога. Тогава Зарзис се е качил на колата и докато не го е намерил, не е спрял да го търси.