Андреа Камиллери - Двойният мъртвец

А сега какво да прави? Да брои от нула до един милиард ли? Да се опита да си припомни всичките стихотворения, които знаеше, ли? Да върне в съзнанието си всичките възможни начини за готвене на барбуни ли? Да започне да обмисля какви оправдания ще извади пред началника на полицията и заместник-прокурора затова, че е работил по този случай тихомълком, без „разрешението на висшестоящите си“? Внезапно зверски му се докиха, опита се да го потисне, но не успя, спря шумната струя на нивото на носа, запушвайки го с ръка. Чувстваше, че във всеки от ботушите си имаше по около половин литър вода. Липсваше му само да го хване и една ужасно досадна настинка! Освен това започваше да усеща студ. Изправи се и тръгна със съвсем прилепнал към стената гръб — като е зле, да стане още по-зле, утре щеше и той да го боли. Измина сто крачки и се върна назад. Като стигна до ямата, обърна гръб и пак закрачи. Направи десетина тегела напред-назад. Какъв ти студ! Сега усещаше, че му е топло и се поти. Реши да си почине малко и седна на земята. После направо си полегна. След около половин час го налегна досадна дрямка. Затвори за миг очи и когато ги отвори, раздразнен от бръмченето на някаква муха, не можа да пресметне колко време е минало.

Муха?! Каква ти муха, та това беше гумената лодка, която се връщаше! Внезапно се изправи, но приведен надве в ямата. Бръмченето се превърна в шум, който на свой ред се превърна в грохот, докато гумената лодка се приближаваше към пристанището. Грохотът внезапно утихна, със сигурност в този момент плавателният съд използваше инерцията си, за да премине по канала и да влезе в пещерата. Монталбано се изкачи по скалата без проблеми, сигурността, че след малко щеше да изпита дългоочакваното удовлетворение, му даваше сили и яснота. Непосредствено щом достигна с глава височината на мрежата, видя голям сноп светлина да нахлува откъм входа на пещерата. Чу също ядосаните гласове на двама мъже, както и плача, и хленча на дечицата, които пронизаха сърцето и обърнаха наопаки стомаха му. Изчака с изпотени и треперещи, но не от напрежението, а от ярост ръце чак до момента, в който повече не се чуваше нито глас, нито шум откъм пещерата, а когато започна да реже първия от двата реда от мрежата, които бяха останали, угасна и светлината. Това беше добър знак, защото означаваше, че пещерата е опразнена. Отряза редовете един след друг без никакви предпазни мерки, хлъзна покрай скалата големия квадрат от мрежата, който остана в ръката му, а след това го пусна да падне в ямата. Мина между двата метални кола и скочи слепешката от върха на скалата върху пясъка. Скокът беше повече от три метра, но Господ му помогна да го преодолее. В тези няколко мига изглеждаше сякаш е остарял с повече от десетина години. Извади оръжието си, вкара патрон в цевта и влезе в пещерата. Плътен мрак и тишина. Тръгна по тесния кей чак докато ръката му не усети полуотворената желязна врата. Влезе в хангара за лодката и с бързи стъпки, все едно виждаше, стигна до арката, подмина я, стъпи на първото стъпало и там спря. Как така всичко е толкова спокойно? Защо хората му все още не бяха започнали да правят това, което трябваше? Една мисъл премина през главата му и го накара да се изпоти: дали не е изникнала някаква неочаквана спънка и те да не са дошли? А той стоеше там в тъмното, с пистолет в ръка и с дрехи на пират, като най-големия будала! Защо ли не се решаваха да предприемат нещо? Исусе, искаха да си направят майтап с него ли? Така на господин Зарзис и на двамата му приятели щеше да им се размине! Ааа, не, дори с цената на това да влезе сам във вилата и да ги направи на пух и прах.

Точно в този момент чу, макар и приглушени от разстоянието, почти едновременни пистолетни изстрели, картечни откоси и ядосани гласове. Не се разбираше кой какво говори. Какво да прави? Да изчака ли там, или да се притече на помощ на своите? Горе ожесточената престрелка продължаваше и, изглежда, все повече се приближаваше. Изведнъж много силна светлина обля стълбището, хангара и вътрешността на пещерата. Някой се опитваше да избяга. Чу отчетливо припрените му стъпки по стълбището. Набързо комисарят излезе изпод арката и застана до нея, опрян до стената. Миг след това се появи един задъхан мъж и направи нещо като скок, наподобяващ този на мишка, която излиза от канализацията.

— Не мърдай! Полиция! — извика Монталбано, правейки крачка напред.

Мъжът не спря, едва-едва се обърна, повдигна дясната си ръка, въоръжена с голям пистолет, и стреля почти слепешката някъде зад себе си. Комисарят усети жестока болка в лявото си рамо, толкова силна, че цялата горна част на тялото му се завъртя наляво. Стъпалата и краката му обаче не, останаха на място като заковани в земята. Мъжът беше стигнал до вратата на хангара, когато първият и единствен куршум, изстрелян от Монталбано по него, го уцели право в средата между плешките. Той замръзна на мястото си, разпери ръце, изпусна пистолета и падна ничком. Комисарят флегматично, защото не можеше да върви по-бързо, се приближи до него и с върха на ботуша си го обърна.