Андреа Камиллери - Двойният мъртвец

Остана около половин час неподвижен, облегнат на скалата, вслушвайки се в тялото си, в очакване дори и на най-слабия сигнал за идването на нова остра болка. Но не се случи нищо повече. Затова не можеше да продължава да губи време. Потопи се в морето пред преградата и заплува „жабешката“, водата беше спокойна, а вълните нямаха сила и се разбиваха още преди да достигнат решетката. Насочвайки се към брега, разбра, че се намира в нещо като канал с циментови стени, широк най-малко шест метра. В действителност, докато краката му все още не докосваха дъното, вдясно, на нивото на главата си, видя пясъка, който се белееше. Хвана се с две ръце за по-близкия край и се издърпа нагоре.

Погледна пред себе си и се удиви. Каналът не свършваше на плажа, а продължаваше, разделяйки го на две и прониквайки в естествена пещера, напълно невидима за човек, който преминава пред малкото пристанище или който се е надвесил от ръба на пропастта. Пещера! На няколко метра от входа й вдясно тръгваха стълби, издълбани в стената, като тези, по които преди малко слезе, преградени обаче с решетъчна врата. Превит надве, се приближи към входа на пещерата и се ослуша. Никакъв шум, освен плисъка на водата във вътрешността й. Легна по корем, извади електрическото фенерче, включи го само за миг и веднага го загаси. Представи си всичко онова, което светлинният лъч му позволи да види, и пак повтори действието с фенерчето. Запомни и други важни детайли. На третото пускане и спиране знаеше вече какво има вътре в пещерата.

По средата на канала се поклащаше голяма гумена лодка „Зодиак“ с много мощен мотор. Вдясно по протежението на канала имаше циментов кей, широк малко повече от метър, някъде по средата на този кей имаше огромна желязна врата, която беше заключена. Възможно е зад нея да е хангарът, в който държат гумената лодка, когато не им трябва, а твърде вероятно е да има също и вътрешно стълбище, което да се изкачва чак до вилата. Или асансьор, кой знае? Виждаше се, че пещерата е още по-дълбока, но гумената лодка препречваше гледката към онова, което беше зад нея.

Ами сега? Дотук ли да спре? Да продължи ли напред?

„Така и така съм стигнал дотук“ — рече си Монталбано.

Изправи се и влезе в пещерата, без да изпуска фенерчето. Усети под краката си циментовия кей, продължи напред, дясната му ръка докосна ръждясалата желязна врата. Долепи ухото си до нея — нищо, пълна тишина. Побутна я с ръка и усети, че поддава, беше едва притворена. Натисна я леко, но това й беше достатъчно, защото се открехна няколко сантиметра. Изглежда, пантите й бяха добре смазани. Ами ако някой го беше чул и го чакаше с калашника си? Каквото — такова. Взе пистолета и светна с фенерчето. Но никой нито го простреля, нито му каза „добър ден“. Намираше се в пълния с туби хангар на гумената лодка. В дъното имаше арка, издълбана в скалата, виждаха се и няколко стъпала — стълбището, което водеше към вилата, както беше предположил. Угаси фенерчето и затвори вратата. Направи още три крачки и после пак светна. Кеят продължаваше още няколко метра, след това изведнъж свършваше, превръщайки се в нещо като тераса, от която се разкриваше красива гледка, защото цялата задна страна на пещерата представляваше грамада от различни по размер скали, като разбъркана миниатюрна планинска верига под много високия й свод. Угаси светлината.

Но що за скали бяха това? Имаше нещо странно в тях. Докато се опитваше да разбере защо скалите му се бяха сторили причудливи, Монталбано сред мрака и тишината долови шум, от който се вцепени. В пещерата имаше някаква живинка. Досаден, непрекъснат шум, като почукването при лекото удряне на дърво в дърво. И забеляза, че въздухът, който дишаше, беше мръсножълт на цвят. Обезпокоен, светна отново с фенерчето, а после го загаси. Беше му достатъчно обаче, за да види, че скалите, позеленели от мъха на нивото на водата, сменяха цвета си в горната част, защото буквално бяха покрити със стотици хиляди раци с всякакви размери и цветове, които непрекъснато се движеха, гъмжаха, катереха се един върху друг, така че образуваха големи живи отвратителни гроздове, които под напора на тежестта си се откъсваха и падаха във водата. Отвратителна гледка!

Монталбано забеляза също, че задната страна на пещерата беше отделена от предната с метална мрежа, която се вдигаше на около половин метър над повърхността на водата и започваше от края на кея до стената отпред. За какво ли можеше да служи? Да попречи на някоя голяма риба да влезе? Що за щуротии му минаваха през ума? Може би обратно, за да попречи на каквото и да е да излезе навън? Но на какво, ако в тази част на пещерата нямаше друго освен скали?