Андреа Камиллери - Двойният мъртвец

Съблече се и надяна водолазния костюм, прекара колана през гайката на кобура и си сложи отново само дънките и якето. Застана пред огледалото и започна да се оглежда: първо го напуши смях, но после се засрами от себе си, изглеждаше маскиран и облечен като за филм. Да не би да има карнавал?

— Казвам се Бонд. Джеймс Бонд — каза на отражението си.

Успокои се, като си помисли, че в този час няма да срещне никого от своите познати. Сложи кафеварката на огъня, а когато кафето изтече, изпи три чашки една след друга. Преди да излезе, погледна часовника. Приблизително към два часа през нощта щеше отново да е в Спигонела.

Беше с толкова бистър разсъдък и така изпълнен с решителност, че от раз налучка пътя, по който беше тръгнала Ингрид, за да го закара до мястото, откъдето се виждаше фасадата на вилата. Измина последните стотина метра със загасени фарове; единственото му опасение беше да не се сгромоляса с колата си в морето. Като стигна зад бунгалото в мавритански стил, което беше точно на ръба на пропастта, спря, взе бинокъла и слезе. Започна да оглежда. През прозорците не се процеждаше светлина, вилата изглеждаше необитаема. Въпреки че вътре имаше поне трима мъже. Предпазливо, влачейки краката си по земята, както правят онези, които не виждат добре, напредваше към ръба на бездната. Като стигна, погледна надолу. Не се виждаше нищо, чуваше се само леко развълнуваното море. Помъчи се да види през бинокъла дали има движение на малкото пристанище под вилата, но едва-едва различи по-тъмните зъбери от морските скали.

Вдясно, на около десетина метра, започваше стръмно и тясно стълбище, издълбано в стената, чието преодоляване би се оказало трудна задача за войник алпиец на дневна светлина, камо ли посред нощ. Но нямаше избор, тъй като липсваше друг път, за да слезе до брега. Върна се до колата, смъкна дънките и якето, от което извади пистолета, отвори вратата, вкара вътре дрехите, грабна водоустойчивото фенерче, извади ключовете от таблото, затвори вратата, без да вдига шум, и ги скри, натиквайки ги под задната дясна гума. Пистолета пъхна в кобура, който висеше на колана му, бинокъла преметна напряко през гърдите, а фенерчето взе в ръка. На първото стъпало се спря, искаше да разбере какво представлява това стълбище. Само за миг светна с фенерчето и погледна. Усети как се изпотява под водолазния костюм: стъпалата му се спускаха надолу почти вертикално.

Светваше от време на време набързо фенерчето, за да види дали кракът му ще стъпи на стабилна основа, или ще попадне в нищото. Ругаеше, разколебаваше се, залиташе, хлъзгаше се, хващаше се за някой корен, който се подаваше от скалната стена, съжаляваше, че не е алпийска коза, сръндак или поне гущер, с божията помощ най-накрая усети под едното си ходило студения пясък. Беше пристигнал.

Задъхан, легна по гръб, за да погледа звездите. Остана известно време в тази поза, докато мехът, който се беше настанил на мястото на белите му дробове, лека-полека не изчезна. Изправи се на крака. Погледна през бинокъла и му се стори, че тъмните грамади на скалите, които накъсваха плажа и оформяха малкото пристанище под вилата, се намираха на около петдесетина метра от него. Тръгна натам наведен, придържайки се към стената. От време на време спираше и наостряше слух, напрягайки максимално взора си. Нищо, пълна тишина. Всичко беше неподвижно, с изключение на морето.

Като стигна почти до скалите, повдигна очи: на фона на небесния свод от вилата се виждаше само нещо подобно на правоъгълна решетка, горния край от най-изпъкналата част на голямата тераса. Вече не можеше повече да продължава напред по сушата. Остави бинокъла на пясъка, закачи водоустойчивото фенерче на колана си, направи една стъпка и се озова във водата. Не очакваше, че ще е толкова дълбока, веднага стигна до гърдите му. Прецени, че не е нормално да е толкова дълбока. Със сигурност бяха копали в пясъка и бяха оформили нещо като яма, така че да добавят още едно препятствие пред всеки, който, идвайки откъм плажа, би могъл да прояви желание да се изкатери по скалите. Заплува „жабешката“ по женски, бавно, без да вдига никакъв шум, следвайки извивката на тази част от малкото пристанище. Водата беше студена и колкото повече се приближаваше към входа, вълните ставаха все по-големи и рискуваше да го запратят към някой от металните шипове. Вече не му се налагаше да плува „жабешката“, защото какъвто и да е шум, който можеше да вдигне, щеше да се смеси с грохота на морето. С четири загребвания достигна до последната скала, тази, която очертаваше входа. Хвана се за нея с лявата си ръка, за да си поеме малко въздух, но при една по-силна от другите вълни краката му се блъснаха в много малка естествена платформа. Покачи се върху нея, придържайки се с двете си ръце за скалата. При всяка вълна рискуваше да се подхлъзне, повлечен от водовъртежа. Намираше се в опасна позиция, но преди да продължи напред, трябваше да си даде сметка за няколко неща.