Андреа Камиллери - Двойният мъртвец

Светлините на ягуара угаснаха и след това се появи Мардзила с вдигнати ръце. Монталбано не се помръдна. Мардзила се олюляваше, изглеждаше като дърво, поклащано от вятъра.

— Напика се от страх — отбеляза Ингрид.

Монталбано остана неподвижен. Големи сълзи започнаха бавно да се стичат по лицето на доктора. След това направи крачка напред, тътрейки крака.

— Милост!

Монталбано не отговори.

— Милост, дон Пепе! Какво още искате от мен? Направих всичко, както ми наредихте!

Но Монталбано не се помръдваше! Мардзила падна на колене със събрани за молитва ръце.

— Не ме убивайте! Не ме убивайте, господин Агулия!

Значи, лихварят, който му се обаждаше, за да му дава заповеди, беше дон Пепе Агулия, известен строителен предприемач. Нямаше нужда да се правят подслушвания, за да го открият. В този момент Мардзила се беше превил с подпряно в земята чело, а с ръцете прикриваше главата си. Най-накрая Монталбано се реши да слезе много бавно от колата. Фелдшерът го чу как се приближава и се преви още повече, хълцайки от рев.

— Погледни ме бе, лайнар!

— Не, не!

— Погледни ме! — повтори Монталбано, като така изрита Мардзила в ребрата, че тялото му първо подскочи във въздуха, а после падна по гръб. Но той все още отчаяно държеше очите си затворени.

— Аз съм Монталбано. Погледни ме!

Мина време, преди фелдшерът да разбере, че човекът, който стоеше пред него, не е дон Пепе Агулия, а комисарят. Изправи се наполовина, като продължи да се подпира с едната ръка на земята. Изглежда, си беше прехапал езика, защото от устата му течеше малко кръв. Вонеше. Не само че се беше напикал, но се беше и насрал.

— Ах… вие ли сте? Защо ме преследвате? — попита учудено Мардзила.

— Аз?! — каза Монталбано, невинен като агнец. — Тук има някакво недоразумение. Исках само да спреш, но ти започна да караш като луд! Тогава си помислих, че имаш лоши намерения.

— Какво… какво искате от мен?

— Кажи ми на какъв език си говореха двамата, които закара във вилата?

— На арабски, струва ми се.

— Кой ти посочваше пътищата, по които да караш, и къде трябваше да отидеш?

— Винаги само единият от двамата.

— Стори ли ти се като човек, който вече е бил по тия места?

— Да, господине.

— Можеш ли да ми ги опишеш?

— Само единия, който ми говореше. Беше изцяло без зъби.

Значи, Джамил Зарзис, заместникът на Гафса, беше дошъл.

— Имаш ли мобилен телефон?

— Да, господине. На седалката в колата.

— Някой обажда ли ти се, или пък ти да си се обаждал на някого, след като остави онези двамата?

— Не, господине.

Монталбано се приближи към ягуара, взе джиесема и го сложи в джоба си. Мардзила дори не гъкна.

— Сега се качвай в колата и се прибирай вкъщи.

Мардзила се опита да се изправи, но не можа.

— Ще ти помогна аз — каза комисарят.

Сграбчи го за косата и с едно издърпване го изправи, а мъжът изкрещя от болка. После с жесток ритник в бъбреците го набута в ягуара. На Мардзила му трябваха цели пет минути, за да потегли, толкова силно трепереха ръцете му. Монталбано изчака червените светлинки да изчезнат, за да се върне да седне до Ингрид.

— Не знаех, че си способен на… — каза Ингрид.

— На?

— Не знам как да го кажа. На… цялата тази лошотия.

— Нито пък аз — каза Монталбано.

— Ама какво е направил?

— Направил е… инжекция на едно дете, което не я е искало — не успя да се изрази по-добре.

Ингрид го погледна в пълно недоумение.

— А ти си отмъщаваш на него заради страха от инжекции, който си изпитвал, когато си бил дете?

Психоанализа за психоанализа — Ингрид не можеше да знае, че малтретирайки Мардзила, в действителност той искаше да малтретира себе си.

— Хайде, пали мотора — каза й комисарят. — Закарай ме до Маринела. Чувствам се уморен.

Просто излъга, защото никак не беше уморен, напротив, жадуваше да започне онова, което се въртеше из главата му. Но се налагаше колкото е възможно по-бързо да се освободи от Ингрид, не можеше да губи нито минута повече. Раздели се с шведката все така припряно, изказа й огромните си благодарности, разцелува я няколко пъти и й обеща, че ще се видят идната събота. Веднага щом остана сам в дома си, сякаш се преобрази в герой от немите филми, заприлича на движеща се зигзагообразно из стаите ракета в отчаяно търсене на нещо: къде ли, по дяволите, беше оставил неопреновия си костюм, който облича за последно, когато се наложи да се гмурка в морето, за да търси колата на счетоводителя Гаргано преди около две години? Обърна къщата наопаки и най-накрая го намери опакован в найлон в едно вътрешно чекмедже на гардероба. Но търсенето, от което наистина се вбеси, беше на един никога неизползван кобур за пистолет, който трябваше да е някъде из къщата. Накрая го откри в банята, вътре в шкафа за обувки, върху чифт пантофи, които никога дори не му беше минавало през главата да обуе. Изглежда, благодарение на гениалната идея на Аделина е бил прибран там. Сега къщата изглеждаше така, сякаш е била претърсена от препили с вино ландскнехти 21 21 Немски наемни пехотинци от епохата на Ренесанса. — Б.пр. . На другата сутрин беше по-добре да не се срещат с домашната му помощница Аделина, която щеше да е в лошо настроение, след като видеше, че трябва да подреди всичко отново.