Андреа Камиллери - Двойният мъртвец

Според това, което си спомняше от заснетите кадри, другата скала, която обозначаваше входа, трябваше да е разположена по-навътре към брега, защото вторият кей очертаваше голям въпросителен знак, чиято горна извивка свършваше точно при нея. Надзъртайки встрани, видя сянка. Застоя се за миг, искаше да е сигурен, че от другата страна няма никой, който да е излязъл да охранява. Когато се убеди в това, започна да премества краката си сантиметър по сантиметър чак до края на платформата и отново трябваше целият да се наклони надясно, за да може с ръката си, опипвайки слепешком, да потърси нещо метално — малкия прожектор, който беше успял да забележи при фотографското увеличение. Суети се повече от пет минути, за да го намери, тъй като беше разположен по-нагоре, отколкото му се беше сторило на снимката. Съобразително прекара ръката си няколко пъти пред него. Но не чу в далечината да засвири аларма, значи, не беше фотоклетка, а просто загасен прожектор. Изчака още малко за някаква евентуална реакция и после, тъй като нищо, ама нищичко не се случваше, скочи пак във водата. Като заобиколи половината морска скала, ръцете му веднага напипаха желязната преграда, която служеше да възпрепятства неочакваните посещения на малкото пристанище. Все така опипвайки, установи, че преградата е електрическа и се плъзга по метални вертикални релси. По всяка вероятност се управляваше от вътрешността на вилата.

Сега не му оставаше друго, освен да влезе вътре. Хвана се за преградата, за да се повдигне над нея и да я прескочи. Левият му крак вече беше минал от другата страна, когато нещо се случи. Нещо, защото Монталбано не можа да си даде сметка какво е. Бодежът в средата на гърдите му се оказа толкова ненадеен, прорязващ, болезнен и продължителен, че комисарят, яхнал като кон преградата, беше сигурен, че някой го е прострелял с харпун и го е уцелил. И докато мислеше за това, същевременно осъзнаваше, че разсъждението му никак не е правилно. Прехапа устни, защото му идваше отчаяно да изкрещи, от което може би поне малко щеше да почувства облекчение. И веднага след това си даде сметка, че този бодеж не идва отвън, както вече неясно подозираше, а отвътре, от дълбините на тялото му, където нещо се беше спукало или беше достигнало момента на спукването си. Изпитваше огромно затруднение да си поеме въздух и да го накара да премине през стиснатите си устни. Изведнъж бодежът, както се беше появил, изчезна, оставяйки го схванат и замаян, но не и уплашен. Изненадата беше взела надмощие над страха. Хлъзна задника си по преградата чак докато не успя да подпре раменете си в скалата. В този момент равновесието му вече не беше толкова нарушено, щеше да има начин и време да се съвземе от неразположението, което му предизвика тази невероятна лавина от болки. Оказа се обаче, че няма нито начин, нито време, защото вторият бодеж се появи неумолим и по-жесток от първия. Опита да се овладее, но не успя. Тогава сви рамене и започна да плаче със затворени очи, плач от болка и тъга, а когато до устните му достигаше вкусът на сълзите и този на морските капки, които падаха от косата му, не успяваше да ги различи, и докато болката се превръщаше в нещо като бормашина, забита в живата му плът, започна дълго и отегчително да си повтаря наум: „Татко мой, татко мой, татко мой…“.

Повтаряше името на мъртвия си баща и без думи го помоли някой от терасата на вилата най-накрая да го забележи и да го довърши с милостивия си картечен откос. Но баща му не чу молбата му и Монталбано продължи да плаче чак докато и този път болката изчезна, но изключително бавно, сякаш съжаляваше, че го напуска.

Мина обаче доста време, преди да е в състояние да раздвижи едната ръка и единия си крак; изглежда, крайниците отказваха да се подчинят на заповедите, които мозъкът им изпращаше. Отворил ли е очите си, или все още бяха затворени? По-тъмно ли е отпреди, или погледът му беше замъглен?

Примири се. Трябваше да приеме нещата такива, каквито бяха. Постъпи глупаво, като тръгна сам, защото се появи трудност и сега трябваше да плаща последствията от собственото си безразсъдство. Единственото, което му оставаше, беше да се възползва от интервалите между бодежите, да влезе във водата, да заобиколи скалата и да заплува бавно към брега. Моментът не беше подходящ да продължи напред, трябваше да се върне, нужно беше да влезе отново във водата и само да заобиколи шамандурата…

Защо шамандурата, а не скалата? Едва тогава си представи картината, видяна по телевизията, гордия отказ на платноходката, която, вместо да заобиколи шамандурата и да се върне назад, беше предпочела упорито да продължи чак до момента на разбиването й в лодката на съдиите… Това му помогна да разбере, че и неговата натура не му даваше никаква възможност за избор. Никога не би могъл да се върне назад.