Андреа Камиллери - Двойният мъртвец

И изведнъж схвана. Какво му беше казал доктор Паскуано? Че трупът е бил изгризан от раците и че дори са намерили два в гърлото му… Това беше мястото, където Ерера-Лококо, който явно е бил надигнал твърде много глава, е удавен за наказание, а Бадар Гафса е държал продължително трупа му със завързаните с тел китки и глезени във водата, докато стотиците раци са го изяждали — поредният трофей за назидание на приятелите и на всички, които биха могли да имат зли предателски намерения към него. След това е дал заповед да го хвърлят в открито море. И трупът, влачен от течението, бе стигнал чак до Маринела.

Имаше ли нещо друго за гледане? Извървя пътя обратно, излезе от пещерата, потопи се във водата, заплува, мина над преградата, заобиколи скалата и изведнъж усети, че го наляга смъртна и безкрайна умора. Този път наистина се изплаши. Внезапно толкова се беше изтощил, че му липсваха сили да повдигне ръката си и да направи дори едно загребване. Виждаше се, че единствено нервното напрежение го беше държало в кондиция, но сега, когато беше направил това, което трябваше, нямаше повече нищо в тялото му, което да му даде минимален подтик и енергия. Тогава се обърна по гръб и заплува по повърхността на водата като мъртвец, това беше единственият му изход — рано или късно течението да го изкара на брега. В един момент му се стори, че се събуди, защото гърбът му се триеше в нещо. Задрямал ли беше? Как е възможно? При такова море и в това състояние да заспи, като че ли се намира във ваната? Така или иначе, разбра, че е стигнал до плажа, но не успя да се изправи, краката му не го държаха. Легна по корем и се огледа наоколо. Течението е било милостиво към него, защото го беше довлякло много близо до мястото, където беше оставил бинокъла си. Не можеше да го зареже там. Но как да стигне до него? След два или три опита да се изправи се примири и тръгна на четири крака като животно. На всеки метър трябваше да спира. Не му стигаше въздух и се потеше. Когато се изравни с бинокъла, не успя да го вземе, ръката му не искаше да се протегне, отказваше да възвърне устойчивостта си, приличаше на треперещ пудинг. Примири се. Щеше да е по-добре да изчака. Но не можеше и да губи много време, защото още на зазоряване онези от вилата щяха да го видят.

— Само пет минути — каза си, затваряйки очи и сгушвайки се в ембрионална поза като бебе.

Оставаше само да засмуче и пръста си и съвсем да заприлича на новородено. Сега му се искаше малко да поспи, за да възвърне силите си, защото в състоянието, в което се намираше, нямаше да успее да изкачи онези ужасно стръмни стълби. Току-що беше затворил очи, когато чу много наблизо някакъв шум, а силна светлина прониза клепачите му и изчезна.

Бяха го открили! Беше сигурен, че това е краят. Но силите му до такава степен го бяха напуснали, а и беше толкова доволен, че може да държи очите си затворени, че не пожела да реагира, дори не се помръдна от мястото си, без изобщо да му пука за онова, което със сигурност щеше всеки миг да му се случи.

— Застреляй ме и иди да си го завреш отзад — каза.

— И защо искате да ви застрелям? — попита го със сподавен глас Фацио.

Изкачването по стълбите на практика му костваше спиране на всяко стъпало, въпреки че Фацио го подбутваше отзад с ръка, опряна на гърба му. Оставаха му само пет стъпала, за да стигне до върха, когато почувства, че има нужда да седне, защото сърцето му се беше качило в гърлото и имаше усещането, че може да излезе през устата му. Фацио също приседна мълчаливо. Монталбано не можеше да види лицето му, но усещаше, че е изнервен и помръкнал.

— Откога вървиш по петите ми?

— От снощи. Когато госпожа Ингрид ви закара в Маринела, изчаках малко, не си тръгнах веднага, защото имах някакво предчувствие, че ще излезете отново. Така и стана. Успях да ви следвам без проблеми чак до влизането ви в Спигонела, после ви изпуснах от очи. Като се има предвид, че вече добре познавам района. Трябваше ми почти час, за да открия колата ви.

Монталбано погледна надолу, морето се вълнуваше от вятъра, предусещайки наближаването на зората. Ако не се беше появил Фацио, със сигурност все още щеше да лежи полуприпаднал на плажа. Фацио беше човекът, който беше взел проклетия бинокъл, беше изправил комисаря на крака. После почти го беше натоварил на гърба си. Накратко — беше го спасил. От гърдите на Монталбано се отрони дълбока въздишка.

— Благодаря.

Фацио не отговори.

— Ти обаче не си бил с мен.

И този път Фацио не му отвърна.