Мэтью Рейли - Турнирът

Управлението й се описва като Златен век на Англия — епохата, видяла създаването и поставянето за първи път на пиесите на Шекспир, разгрома на Непобедимата армада на Испания, установяването на дипломатически отношения с Османската империя и основаването и експлоатацията на американските колонии. По време на управлението си Елизабет привлякла на своя страна и използвала многократно услугите на блестящия шпионин на шпионите сър Франсис Уолсингам. Освен това открила за публиката менажерията при стената на Тауър в Лондон. Прочута е и с това, че така и не се омъжила.

Роджър Аскамсе смята за един от най-добрите учители в историята. Бил специалист по латински и старогръцки и привърженик на „приятните“ техники на обучение (книгата му „Учителят“ е един от първите по-важни трудове върху обучението). От 1544 г. протежето му Уилям Гриндал бил главен преподавател на Елизабет, макар че самият Аскам активно участвал в образованието й. След смъртта на Гриндал през 1548 г. Аскам поел изцяло обучението й. До края на живота си бил горещ почитател на изкуството на стрелба с лък и твърдял, че всеки англичанин трябва да владее до съвършенство това оръжие. Умрял през 1568 г.

Докато правех проучвания за този роман, попаднах на няколко чудесни книги за шаха и за живота на кралица Елизабет, които заслужават специално споменаване.

Първата е „Безсмъртната игра“ на Дейвид Шенк (Shaenk, David, „The Immortal Game“, Random House, New York, 2006) и представлява чудесна история на шаха през вековете и изключително приятно четиво.

Колкото до Елизабет, за ранните години от живота й има само откъслечни сведения. Като дете тя винаги била поне една стъпка назад в редицата на наследниците и била омаловажавана, поради което историците от онова време може би са решили, че не си заслужава да й обръщат внимание — докато внезапно не била възстановена като наследница и отново станала основен кандидат за трона. Затова детството й не е документирано така подробно както славното й управление, но все пак има няколко отлични книги, които засягат този период:

„Елизабет“ от Дейвид Старки (Starkey, David, „Elizabeth“, Random House, London, 2000) е много подробна в описанието на детството на бъдещата кралица и обучението й под ръководството на Уилям Гриндал и Роджър Аскам.

„Елизабет и Мери“ от Джейн Дън (Dunn, Jane, „Elizabeth and Mary“, Harper Collins, London, 2003) разглежда успоредно живота на Елизабет и на съперницата й Мери Шотландска. Много съм задължен на тези две книги.

Ако искате да получите представа за живота в Англия през 16 в., „Лондон на Елизабет“ на Лайза Пикард (Picard, Liza, „Elizabeths London“, Weidenfeld & Nicolson, London, 2003) е безценно четиво. Именно от тази книга научих някои изрази относно сексуалния живот, използвани по онова време, и ги използвах в романа.

Голям фен съм и на „Страхотни истории от английската история“ на Робърт Лейси (Lacey, Robert, „Great Tales from English History“, vol.I-III, Little, Brown, London, 2003, 2004, 2006). Поредицата представлява чудесен сборник от митове, случки и паметни моменти от историята на Англия през последните хиляда години. Елизабет I и Хенри VIII са сред главните герои в нея и дължа на Лейси чудесното определение на Хенри VIII като „краля спортист“.

Относно исляма бих насочил интересуващия се читател към „Девет части на желанието“ на Джералдин Брукс. Именно от тази книга научих, че забулването на мюсюлманските жени в наше време произлиза от имитирането на забулването на жените на Мохамед от страна на обикновените мюсюлманки.

За първи път научих за „Дидахи“ от 60 г. и за други споменавания на проблема на Църквата със свещениците педофили от един епизод от отличното телевизионно предаване „Гладният звяр“, излъчвано по австралийската ABC. Уви, предаването вече не се излъчва. Направих собствено проучване, за да потвърдя онова, което видях в епизода.

И накрая, относно шаха и живота, горещо препоръчвам „Изкуството на ученето“ на Джошуа Уейцкин. Уейцкин е шахматен гений като дете и е основна тема на книгата (и филма) „В търсене на Боби Фишер“. Именно от тази чудесна книга научих тай-чи поговорката „Ако агресията срещне празно пространство, тя побеждава сама себе си“, както и някои тактики за разсейване, използвани от по-безскрупулните шахматисти. Наистина страхотна книга.

И накрая, всички грешки в този роман са мои и единствено мои. Направих всичко по силите си, за да се уверя, че историческите сведения, местата, фразите, използвани от различните герои, облеклото и оръжията са точни. Може да съм изкарал Елизабет и султана малко по-големи полиглоти, отколкото са били в действителност, но в края на краищата това е художествена измислица и смятах, че знаенето на повече езици ще помогне.