Мэтью Рейли - Турнирът

Султанът заби мълчаливо поглед в пода. После на лицето му заигра тънка усмивка.

— Господин Аскам — тихо и заплашително рече той. — Погледнете кардинала. — Султанът кимна към тялото на все още живия и обезобразен Кардоза. Кардиналът хриптеше и от устата му излизаха кървави мехури. — Заради всички неприятности, които причини, кардиналът ще прекара остатъка от дните си в моята тъмница. Тези дни ще са пълни с мъчителна болка, тъй като ще бъде подлаган на изтезания всяка сутрин и всяка вечер. Колкото до вас, Роджър Аскам — султанът погледна учителя ми в очите, — вие не само че знаете прекалено много за интригите в двореца ми и за турнира, но и се осмелявате да обиждате владетел. Нареждал съм да бъдат рязани езици за много по-леки провинения. Вашата грубост ми причинява повече болка, отколкото всички действия на кардинала, а вижте него какви наказания го очакват. Кажете, какво да правя с вас?

Очите ми се разшириха. Изобщо не ми харесваше накъде вървят нещата.

Учителят ми обаче просто продължи да стои твърдо на мястото си.

— Но… — Султанът замълча за момент. — Чрез вашето разследване, в хода на което изложихте на известна опасност и самия себе си, вие разкрихте неща, за които иначе никога не бих научил, и затова съм ви длъжник. Смятайте дълга ми за изплатен, господин Аскам, като пощадявам живота ви.

Султанът рязко се обърна и тръгна към изхода.

— Няма да казвате на никого за разследването или за тайните на турнира ми — каза той, без да поглежда назад. — Във ваш интерес е да сте напуснали Константинопол до утре сутринта, защото тогава мога да реша, че съществуването ви ме прави нещастен. Беше ми приятно да се запозная с вас, господин Роджър Аскам. И с вас, принцесо Елизабет. Благодаря за усилията ви. Мир вам.

И с тези думи султанът излезе.

Когато излязохме от посолството на кардинала — потресени, мокри, окървавени и натъртени — беше ранна вечер.

— Господин Аскам — казах аз, докато пресичахме поляната, — що за лудост ви накара да се нахвърлите срещу султана заради турнира? Човек не порицава владетели по такъв начин. Можехте да убиете и двама ни.

Учителят ми като че ли се замисли за момент над думите ми.

— Защо го направих ли? Защото както и да завърши турнирът — а аз предполагам, че най-вероятно ще завърши така, както желае султанът — по моето скромно мнение Негово Величество трябваше да е наясно, че някой знае за измамите му. Предполагам, че той наскърби най-вече британското ми чувство за честност.

— Британското ви чувство за честност ли? — изумих се аз.

— Бес, винаги съм смятал, че в Британия и в мъжете и жените, които я населяват, има нещо много особено. Ние стоим рамо до рамо в битка, изправяме се срещу най-студените ветрове и дъждове и искаме само — само — всяка битка да е честна.

Поклатих глава и се усмихнах.

Оказа се, че срещата между Заман и брат Раул продължава и е стигнала до последната седма партия. Тъй като слънцето беше залязло, се говореше, че играта се водела на светлината на хиляда свещи.

След ужаса от сблъсъка с безумеца и доста смразяващия разговор със султана нито господин Аскам, нито аз искахме да се връщаме в „Света София“, за да догледаме срещата.

— И без това знаем кой ще победи — каза учителят ми, докато вървяхме към покоите си. — Заман.

Естествено, Заман наистина победи по почти същия начин, по който бе победил московеца — след като изгубил двете първи игри, той като по чудо разгадал тактиките на брат Раул и започнал да контрира атаките му едва ли не преди Раул да ги започне. Не след дълго Заман повел с три на две.

Раул обаче беше силен и опитен играч — адаптирал тактиката си и успял да постигне равенство, три на три. Но на последната, напрегната, осветявана от свещи игра Заман излязъл победител и така спечелил срещу представителя на Църквата с четири на три. Накрая брат Раул се свлякъл върху дъската от изтощение. По-късно казал, че имал чувството, че играе не срещу един, а срещу петима.

Така Заман стигна до финала, за огромна радост на тълпата. В очите на хората двамата местни шампиони бяха победили най-добрите шахматисти на света и накрая се изправяха един срещу друг.

И докато напускаха „Света София“, жителите на Константинопол възбудено разговаряха за срещата, която предстоеше да се играе на следващия ден. Славеха своя бог и султана си и всичко в техния свят беше наред.

Но когато вечерта се превърна в нощ и луната и звездите изгряха над древния град, не всичко в моя свят беше наред.