Мэтью Рейли - Турнирът

Като обезумяла изпълзях на четири крака под следващата пейка и се блъснах в някаква поставка за коленичене. В следващия миг преследвачът ми се озова пред мен и замахна свирепо с ятагана, но успях да се извъртя и острието се заби в следващата поставка. Докато той се мъчеше да освободи оръжието си, аз се плъзнах под следващите три пейки, изправих се, прескочих първата пейка и паднах тромаво пред олтара…

… и в същия миг някой ме сграбчи отзад за врата и ме стовари върху олтара.

Проснах се по гръб и се озовах пред жълтите очи на безумното създание. Безумецът пъшкаше като животно, под отвратителната му заешка устна се виждаха безформени зъби и обезобразени венци.

Беше зарязал ятагана, но все още държеше сабята на Латиф и сега, докато я държеше над гърлото ми, започна да се смее с груб идиотски смях.

С мен беше свършено. Какво можеше да направи едно дете срещу някой много по-едър и силен от него?

И тогава ме осени.

Замахнах с изпънати пръсти и ги забих в лявото му око, засягайки и дясното, но странично. Ударът беше достатъчен, за да накара безумеца да изреве от болка, да отстъпи назад и да посегне към очите си. Това ми даде необходимия миг да се претърколя от олтара…

… но той в последния момент посегна и ме сграбчи за ръката.

Не!

Демонът ме просна отново върху олтара, притисна ме с едната си ръка и вдигна сабята с другата. Слюнката му покапа по лицето ми, докато се взираше в очите ми с ужасната си безумна усмивка. После той замахна…

Първо чух звука. Звукът на стрелата, която прониза плътта на безумеца, беше ужасен — тъп и влажен.

Острието се заби дълбоко в дясното му рамо и безумецът рязко се дръпна назад и изпусна сабята.

Вдигнах очи… и видях гледка, която няма да забравя до последния си миг.

Видях учителя си — милия ми учител, славния ми учител, великолепния ми учител — на входа на параклиса, в другия край на пътеката, отпуснат на коляно в идеалната поза за стрелба, с лъка на Латиф в протегнатата си лява ръка.

— Бягай, Бес! Бягай!

Нямах нужда от повече приканване.

Докато нападателят ми залиташе назад, аз се претърколих от олтара и се втурнах по пътеката към клекналата фигура на учителя ми.

Зад мен се разнесе смразяващ рев. Озърнах се през рамо и видях, че безумецът е издърпал стрелата от рамото си и се втурва с вой след мен, размахал яростно сабята.

Побягнах. Тичах толкова бързо, колкото ми позволяваха омекналите ми крака.

И изведнъж, много странно, времето забави хода си. Не чувах нищо, освен собственото си дишане и блъскането на сърцето в главата ми.

Виждах всичко съвсем ясно. Виждах учителя си пред мен, отпуснат на коляно при входа в края на пътеката, как се опитва да постави втора стрела на тетивата; виждах дори кожения пръстен за стрелба на десния му показалец. Различавах и сянката на безумеца, надигаща се зад мен и летяща по пейките, покрай които минавах — и някъде дълбоко в себе си знаех, че това може да свърши само по един от два начина — или учителят ми ще успее да опъне лъка и да стреля, или безумецът ще ме настигне, ще ме посече и ще сложи край на късия ми живот.

— Бес! Залегни!

В паниката умът ми едва регистрира командата, но въпреки това я изпълних.

Метнах се напред върху килима на пътеката и в последния миг видях как учителят ми вдига лъка с идеално поставената стрела и с изключително напрегната физиономия пуска тетивата.

Стрелата полетя по дължината на пътеката и улучи безумеца между очите, в гърбицата на носа; железният връх се заби дълбоко в главата му и го закова насред крачка. Главата му рязко отлетя назад, жълтите му очи се разшириха от ужас и той рухна на пода, все така упорито стиснал сабята.

Лежах на пътеката само на един разкрач от него, без да смея да помръдна. Страхувах се, че е още жив.

И тогава учителят ми се появи пред мен и пусна последна стрела в главата на безумеца само от една стъпка разстояние. Чудовището вече определено бе мъртво.

В следващия миг се озовах в обятията на учителя си и ридаех на рамото му.

— Благодаря ви, господин Аскам! Благодаря! Благодаря!

Той се отдръпна от мен и ме погледна в очите.

— За какво ми благодариш? Ако не беше дошла, щях да съм поредната жертва на този побъркан — мъртъв, одран и обезобразен. Но благодарение на теб той не получи тази възможност и когато дойдох на себе си, го видях да те гони в параклиса. Бес, недей да ми благодариш. Ти дойде тук да спасиш мен, без да се замисляш за опасностите за самата себе си. Честно, Бог да е на помощ на света, ако се случи да станеш кралица на Англия!