Мэтью Рейли - Турнирът

Окови…

— Царицата има своя малка група верни стражи — казах, спомняйки си думите на Елси. — Включително онези от тъмницата на султана.

Обърнах се отново към първите двама стражи.

— И точно сега кардиналът е бил повикан от турнира в посолството, където очаква някой, който е достатъчно важен, за да изисква незабавното му присъствие… някой като царицата…

Погледът ми отново се спря върху оковите в ръката на стража.

Двамата бяха отвели някого в окови до посолството на кардинала…

Някакъв затворник…

Опасен затворник…

Заля ме ужас.

Царицата най-сетне бе направила своя ход срещу кардинала — бе пратила убиеца си .

А моят учител, моят любим учител точно в този момент влизаше в посолството, без изобщо да подозира, че влиза в смъртоносен капан.

— Какво правиш! — извика Зубайда, но аз вече се бях втурнала с всички сили през Четвъртия двор.

Не мога да си представя как съм изглеждала — кльощаво тринайсетгодишно момиче, тичащо през глава по зелената поляна около посолството на Светия престол.

Мисля, че един или двама от наблюдаващите стражи ме подгониха, но не ме интересуваше. Продължих да тичам с всички сили.

Голямата бяла двуетажна сграда се издигаше пред мен навъсена и смълчана на светлината на залязващото слънце; единственият признак, че нещо не е наред, бе открехнатата масивна врата.

Тичах към нея в отчаян опит да спася учителя си, без изобщо да се замислям за опасността, от която исках да го избавя.

Озовах се в атриума на посолството, който тънеше в сенки. Всички капаци на прозорците бяха затворени. През пролуките проникваха лъчи прашна слънчева светлина.

На пода пред мен лежаха три тела — господин Аскам и Латиф бяха най-близо, на няколко крачки навътре в атриума. Бяха проснати по очи и не помръдваха. Видях разрез отзад на врата на господин Аскам и струйка кръв, стичаща се от рана на голия тил на Латиф.

По-нататък, до един от затворените прозорци отдясно, видях тялото на кардинал Кардоза. Лежеше по гръб, също неподвижно. Изобщо не ми пукаше за кардинала. Интересуваше ме единствено любимият ми учител.

Отпуснах се на пода до господин Аскам и сложих главата му в скута си.

Той изстена. Сърцето ми подскочи. Не беше мъртъв…

Чу се глух удар.

Голямата входна врата се затръшна зад мен и помещението потъна в още по-плътен сумрак. Откъм вратата някой изсумтя. Обърнах се…

… тревогата, която ме бе накарала да се втурна към посолството, се превърна в ужас, когато видях стоящата до затворената врата фигура. Мръсното тяло беше прегърбено като на маймуна, заешката устна потрепваше, безумните очи бяха неестествено широко отворени.

Това беше безумецът, който бе всявал ужас сред простолюдието на Константинопол преди пристигането ни, същата прокълната душа, която двамата с учителя ми бяхме видели в тъмницата на султана в нощта на банкета — само че сега той бе пуснат на свобода от хората на царицата, за да изпълни замисъла й и да убие кардинал Кардоза по възможно най-ужасния начин като отмъщение за изнудването и унизяването на любовника й Дарий.

Безумецът изгрухтя отново като свиня. Главата му беше плешива, кожата груба и кафява като на човек, трудил се дълго в кожарска работилница. Държеше две окървавени оръжия — ръждив ятаган като онези на стражите в тъмницата и една от късите извити саби на Латиф.

Изправих се много бавно, като човек, озовал се пред диво животно, и се огледах за някакъв начин да се измъкна. Внезапно вниманието ми бе отклонено от болезнен стон, идващ откъм кардинал Кардоза.

Досега не бях успяла да зърна лицето му, но сега го видях — кожата на челюстта на кардинала беше жестоко одрана, оголвайки месо, зъби и кост. Смайващо количество кръв беше оплискало раменете на робата му. Безумецът бе започнал да обезобразява кардинала, докато жертвата му е била все още жива. Учителят ми и Латиф явно го бяха прекъснали.

С усилие успях да преглътна, за да не повърна.

И тогава безумецът тръгна към мен.

Единственият път за бягство бе вратата към малкия параклис на посолството.

Хвърлих се през нея и той ме подгони. Стъпките му отекваха зад мен.

Втурнах се в малкия параклис. Няколко пейки бяха наредени от двете страни на централна пътека, водеща към малък издигнат олтар.

Метнах се отчаяно през най-близката пейка и се претърколих под онази пред нея, за да се скрия от нападателя си.

Туп. Дървената пейка над мен се разклати, когато той се озова върху нея. В далечината чух стражите да блъскат безпомощно по затворената врата на посолството.