Агата Кристи - Среща в Багдад

По-възрастната монахиня се зае с русата коса на по-младата. Гледайки фотография, която постави до огледалото, среса косата й назад и я събра в нисък кок. След това я огледа и каза на френски:

— Удивително е как тази прическа те променя. Сложи сега тъмните очила. Очите ти са малко по-тъмни, отколкото трябва. Да, сега е чудесно.

На вратата леко се почука и двамата мъже отново влязоха в стаята. Бяха ухилени.

— Точно, както си мислехме — обади се единият. — Грете Харден е Ана Шийл. Документите бяха в багажа й, внимателно скрити между страниците на наръчник по масаж на датски език. А сега, мис Харден — поклони се с престорена учтивост пред Виктория, — моля ви да ми окажете честта да обядвате с мен.

Тя го последва в коридора. Другата пътничка се опитваше да изпрати телеграма от рецепцията.

— Не — обясняваше тя, — П-О-У-Н-С-Ф-У-Т. Доктор Поунсфут Джоунс. Пристигам днес. Отсядам в хотел „Тио“. Пътувах добре.

Виктория я погледна с интерес. Това навярно бе съпругата на доктор Поунсфут Джоунс, която отиваше при мъжа си. Това, че пристигаше една седмица по-рано, не я изненада, тъй като докторът няколко пъти бе изказвал съжаление, че е изгубил писмото й, в което съобщава датата на пристигането си, но беше почти сигурен, че датата е 26-и.

Само ако можеше чрез мисис Поунсфут Джоунс да изпрати някаква бележка до Ричард Бейкър…

Сякаш прочел мислите й, мъжът, който я придружаваше, я хвана за лакътя и я отведе встрани от рецепцията.

— Не разговаряйте със спътниците си, мис Харден — каза й той. — Не бихме искали тази добра жена да забележи, че не сте дамата, в чиято компания е напуснала Англия.

Изведе я от хотела и обядваха в един ресторант. Когато се завърнаха, мисис Поунсфут Джоунс тъкмо слизаше от хотелското стълбище. Кимна на Виктория без никакво подозрение.

— Града ли разгледахте? Аз пък ще отида да видя пазара.

„Де да можех да мушна нещо в багажа й…“ — помисли си Виктория.

Но не можа да остане сама нито за миг.

Самолетът за Багдад излиташе в три часа.

Мястото на мисис Поунсфут Джоунс бе близо до пилотската кабина. Виктория бе седнала към опашката, близо до вратата, а от другата страна на пътеката бе светлокосият млад човек, изпълняващ ролята на неин надзирател. Виктория не получи възможност да седне до другата жена или да остави някаква бележка в багажа й.

Полетът не продължи дълго. Момичето за втори път съзря от въздуха града, пресечен от река Тигър, наподобяваща златна нишка.

За пръв път го бе видяла по този начин преди по-малко от месец. Оттогава се бяха случили много неща.

След два дни мъжете, представляващи двете основни идеологии в света, щяха да се срещнат тук, за да обсъждат бъдещето.

И тя, Виктория Джоунс, щеше да играе роля в това.

— Знаете ли — започна Ричард Бейкър, — разтревожен съм за това момиче.

— За кое момиче? — попита разсеяно доктор Поунсфут Джоунс.

— За Виктория.

— Виктория? — доктор Поунсфут се огледа. — Наистина, къде е тя? Боже мой, та ние вчера се завърнахме без нея.

— Чудех се дали ще го забележите — каза Ричард.

— Боже мой, колко съм разсеян. Бях се замислил за доклада за разкопките в Тел Бандар. Стратификацията, дадена в него, никак не ми се вижда убедителна. А тя не знаеше ли къде да открие камиона?

— Въобще не е ставало дума да се завръща тук — отвърна Ричард. — Ако искате да знаете, тя не е Вениша Савил.

— Не е ли? Колко странно. Но ти, струва ми се, каза, че собственото й име е Виктория.

— Така е. Тя обаче не е антрополог. И не се познава с Емерсън. Всъщност цялата тази работа е едно… едно недоразумение.

— Боже мой! Това изглежда толкова странно. Много странно, наистина — обади се след кратък размисъл доктор Поунсфут Джоунс — Аз имам ли някаква вина за това? Зная, че съм малко разсеян. Може би нещо съм объркал с писмото?

— Не мога да разбера — продължи Ричард Бейкър намръщено и без да обръща внимание на размислите на доктор Поунсфут Джоунс. — Излязла някъде с кола в компанията на един млад човек, доколкото разбрах, и не се завърнала. Багажът й бил в хотела, а не си направила труда да го отвори. Това ми се вижда много странно, като си спомням колко й липсваше. Бих предположил, че ще побърза да се преоблече с най-хубавите си дрехи. Освен това се разбрахме да обядваме заедно. Наистина не мога да разбера. Надявам се нищо лошо да не се е случило.

— Дори и за миг не бих допуснал такова нещо — успокои го доктор Поунсфут Джоунс. — Утре ще замина за Н. От общия план ми се струва, че възможностите са много обнадеждващи. Парчето глинена плочка, което ми показаха, ми се видя обещаващо.