Агата Кристи - Среща в Багдад

— Истинските документи?

— Не, разбира се. Ще ги подменим с наши.

— И какво ще съдържат?

Едуард се усмихна.

— Ще съдържат убедителни подробности за най-мащабния комунистически заговор в Америка.

„Добре са го планирали“ — призна в себе си Виктория.

— Наистина ли мислиш, Едуард, че ще мога да се справя?

След като беше започнала да играе ролята си, нямаше причини да не задава въпроси, от които да проличи искреното й желание да бъде полезна.

— Сигурен съм, че ще се справиш. Забелязах, че играеш роли с такава всеотдайност, че е практически невъзможно да не ти се повярва.

— Все още се чувствам ужасна глупачка, когато си помисля за семейство Хамилтън Клип — каза замислено Виктория.

Едуард презрително се изсмя.

„Ти обаче си ужасен глупак, след като се изпусна за епископа в Басра — помисли си Виктория. — Ако не бе направил това, никога нямаше да разбера що за човек си.“ Лицето й продължаваше да изразява обожание.

— А доктор Ратбоун? — попита тя внезапно.

— Какво искаш да знаеш за него?

— Той просто фигурант ли е?

Едуард се засмя със злост, но пролича, че му бе забавно.

— На Ратбоун му пари под краката. Знаеш ли с какво се е занимавал през всичките тези години? Хитро е присвоявал около три четвърти от парите за абонаменти, изплащани от целия свят, и ги е прибирал в джоба си. Той е най-големият мошеник след Хорейшо Ботъмли. Ратбоун ни е в ръцете. Можем да го разобличим във всеки момент и той го знае.

Виктория изпита внезапен прилив на благодарност към стария човек с високо благородно чело и дребна користна душица. Макар и мошеник, бе проявил милост към нея, бе се опитал да й помогне да избяга навреме.

— Всичко работи в полза на нашия Нов ред — каза Едуард.

„Едуард, който изглежда толкова нормален, всъщност е луд — помисли си Виктория. — Може би винаги губиш разума си, когато играеш ролята на Бог. Неслучайно казват, че скромността е християнска добродетел, и сега виждам защо. Скромността е, която те запазва като нормално човешко същество…“

Едуард стана.

— Време е да тръгваме — каза той. — Трябва да те изпратим в Дамаск и да уточним плановете си за вдругиден.

Виктория пъргаво се изправи. Веднъж само да напусне Девъншир и да се окаже отново в многолюдния Багдад, в хотел „Тио“ в компанията на любезния и шумен Маркъс, винаги готов да й предложи нещо за пиене, опасността от Едуард щеше да изчезне. Тя самата щеше да играе двойна игра: ще продължава да залъгва Едуард с показна кучешка преданост, като в същото време тайно противодейства на плановете му.

— Смяташ ли, че мистър Дейкин би могъл да знае къде е Ана Шийл? — попита тя. — Може би бих могла да разбера това, ако се издаде с намек.

— Малко вероятно ми се вижда. Освен това, така или иначе повече няма да се срещаш с Дейкин.

— Той ми каза да му се обадя тази вечер — излъга Виктория, усещайки лек хлад по гърба си. — Ще му се стори странно, ако не го направя.

— На този етап вече няма значение какво би могъл да си помисли — каза Едуард. — Няма да се отклоняваме от плана. А и никой вече няма да те види в Багдад — добави той.

— Но, Едуард! Всичките ми веща са в „Тио“! Запазила съм стая.

Шалът. Скъпоценният шал.

— Вещите ти известно време няма да ти трябват. Хайде. Ангажирал съм лодка.

Отново се качиха в колата.

„Трябваше да съобразя, — помисли си Виктория. — Едуард не е такъв глупак, та след като съм го разобличила, да ми позволи да се свържа с мистър Дейкин. Вярва, че съм омагьосана от чара му, разбира се, поне така се надявам, но въпреки това няма да рискува.“

— Няма ли да ме търсят, ако не се появя? — попита Виктория.

— Ще се погрижим за това. Официално ще се разделиш с мен на моста и ще отидеш да навестиш свои приятели на западния бряг.

— А всъщност какво ще стане?

— Ще видиш.

Виктория мълчеше, докато колата се тресеше по черния път, прекосяваше палмовите насаждения и преминаваше по малките мостчета над напоителните канали.

— Лефарж — промърмори Едуард. — Много ми се ще да разбера какво е имал предвид Кармайкъл, когато е споменал това име.

Сърцето на Виктория подскочи от вълнение.

— Щях да забравя да ти кажа — изрече тя, — макар и да не зная дали това е важно. На разкопките в Тел Асуад един ден се яви човек на име Лефарж.

— Какво? — Едуард насмалко не задави колата от възбуда. — Кога стана това?

— О! Преди около седмица. Каза, че идва от някакви разкопки в Сирия. Дали не ги ръководеше някой си мосю Паро?