Агата Кристи - Среща в Багдад

— Така казваме на едно място недалеч от Багдад. Много е красиво по това време на годината. Хайде да вървим, имам чувството, че не съм те виждал години.

— Не сме се виждали след пътуването до Вавилон. Какво обаче ще кажат доктор Ратбоун и „Маслинената клонка“?

— Остави какво ще каже доктор Ратбоун. Това старо магаре и без това вече ми омръзна.

Изтичаха надолу по стълбите до мястото, където бе паркирана колата. Потеглиха по широк булевард, пресичащ Багдад, и се отправиха на юг. След това завиха, прекосиха палмови насаждения и преминаха по мостчетата над напоителните канали. Накрая съвсем неочаквано достигнаха малка овощна градина, пресечена от каналите. Дърветата в нея, главно кайсии и бадеми, тъкмо бяха започнали да цъфтят. Беше идилично местенце. Отвъд гората, недалеч, бе река Тигър.

Излязоха от колата и тръгнаха сред разцъфналите дървета.

Въздухът бе ухаен и свеж. Седнаха на един дънер. Над главите им висяха розови цветове.

— А сега, мила — каза Едуард, — кажи ми какво ти с е случи. Толкова много страдах по теб.

— Нима? — усмихна се тя сънено.

След това му разказа. За фризьорката. За миризмата на хлороформ и усилията й да се освободи. За това как се събуди упоена и болна. За това как избяга и срещна Ричард Бейкър. Как на път към разкопките се представи за Виктория Поунсфут Джоунс. Как почти по чудо успя да изиграе ролята на студентка по археология, пристигнала от Англия.

Когато стигна до тази част на разказа си, Едуард се засмя.

— Чудесна си, Виктория! Как само са ти дошли на ум такива неща!

— Зная — каза Виктория. — Имаш пред вид вуйчовците ми. Доктор Поунсфут Джоунс. А преди него — епископа…

И именно в този миг внезапно се сети какъв въпрос мислеше да му зададе в Басра, преди мисис Клейтън да прекъсне разговора им с поканата да изпият по нещо.

— Отдавна исках да те питам — ти откъде знаеше за епископа?

Усети как ръката му, която държеше нейната, изведнъж се втвърди. Той отговори бързо, прекалено бързо.

— Та ти ми каза. Нали?

Виктория го погледна. По-късно си помисли какви важни последици може да има една неволно изтървана дума.

Защото Едуард бе напълно изненадан. Не бе успял да си подготви никакво обяснение. Лицето му, внезапно бе лишено от маска, бе беззащитно.

Като го погледна, всичко дойде на мястото си и образува картина, както се получава в калейдоскоп, и истината й се разкри. Може би всъщност не я съзря внезапно. Може би този въпрос — откъде знаеше Едуард за епископа — през цялото време бе дразнил подсъзнанието й и тя бавно и необратимо се бе придвижвала към неизбежния отговор… Едуард не бе научил за епископа на Лангоу от нея, а единствените хора, от които можеше да чуе за него, бяха мистър и мисис Хамилтън Клип. Беше невъзможно обаче те да са се срещали с Едуард след пристигането й в Багдад, защото тогава той беше в Басра. Така че оставаше единствено възможно да го е научил от тях преди самият той да отпътува от Англия. Следователно, през цялото време той е знаел, че Виктория ще пътува с мисис Клип. Следователно цялото прекрасно съвпадение в крайна сметка не е било съвпадение. Било е нещо предварително замислено и планирано.

И докато се взираше в истинското му лице без маска, изведнъж прозря кого Кармайкъл бе имал предвид под името Луцифер. Разбра какво бе видял в коридора към градината на консулството. Бе видял младото, красиво лице, което и тя гледаше сега. Това лице бе наистина красиво!

Не беше доктор Ратбоун! Беше Едуард! Едуард, играещ на пръв поглед дребна роля, ролята на секретар, всъщност контролираше, планираше и ръководеше действията, използвайки доктор Ратбоун като параван. А доктор Ратбоун се опита да я предупреди да се махне, докато беше възможно.

Като гледаше това красиво и зло лице, изведнъж осъзна, че цялата й глупашка, юношеска и сляпа любов избледня, че това, което бе чувствала спрямо Едуард, никога не е било любов. Че е било същото чувство, което часове преди това е изпитвала към Хъмфри Богарт и към Единбургския херцог. Бе позволила чарът му да я покори. Едуард никога не я беше обичал. Бе й въздействал умишлено с чара си. Онзи паметен ден нарочно я бе омагьосал така, че тя се предаде без съпротива. Беше се държала като глупачка.

Удивително е колко много мисли могат да проблясват през човешкото съзнание само за секунди. Не се налага да мислиш много, за да стигнеш до познанието. То идва само. Цялостно и внезапно. Може би защото някъде в подсъзнанието вече всичко е било известно.