Агата Кристи - Среща в Багдад

— Разбира се, мила. Заповядайте. Вземете колкото ви трябват.

Таксито потегли с шумно натискане на клаксона и от резкия старт Виктория залитна назад към седалката, стиснала в шепите си монети и банкноти.

След пет минути вече беше в седалището на Иракско-иранската петролна компания и помоли да я свържат с мистър Дейкин.

Когато влезе в кабинета му, мистър Дейкин вдигна глава от бюрото си, където пишеше нещо. Стана и се ръкува официално с нея.

— Мис… мис Джоунс, ако си спомням добре? Абдулах, моля те, донеси кафе.

След като непропускащата шум врата се затвори, тихо продължи:

— Не биваше да идваш тук, знаеш това.

— Този път трябваше да дойда — каза Виктория. — Има нещо, което трябва да ви разкажа веднага, преди да ме е сполетяла нова беда.

— Да те сполети нова беда? Нима нещо ти се е случило?

— Вие не знаете ли? — попита Виктория. — Едуард нищо ли не ви каза.

— Доколкото зная, все още работиш в „Маслинената клонка“. Никой нищо не ми е казвал.

— Катрин! — възкликна Виктория.

— Моля?

— Онази мръсница Катрин! Хващам бас, че е дала на Едуард някакво измислено обяснение и този наивник й е повярвал.

— Е, нека чуем какво се е случило — каза мистър Дейкин. — Ако не възразяваш да чуеш моето мнение, — той хвърли тактично бегъл поглед върху русата й глава — повече ти отива да си брюнетка.

— Това е само едно от нещата, които ми се случиха — отвърна Виктория.

На вратата се почука и влезе прислужникът с две малки чашки сладко кафе. Когато излезе, Дейкин продължи:

— Така, сега ми разкажи спокойно какво се е случило. Тук никой не може да ни подслушва.

Виктория се потопи в разказа за своите приключения. Както винаги, когато разговаряше с Дейкин, успя да се изрази логично, последователно и стегнато. За финал остави епизода с червения шал на Кармайкъл и асоциацията с мадам Дефарж. След това погледна възбудено Дейкин.

При влизането й той като че ли изглеждаше по-уморен и прегърбен от всякога. Сега в погледа му съзря блясък.

— Би трябвало да препрочитам Дикенс по-често — каза той.

— Значи мислите, че съм права? Допускате ли името, което той спомена, да е Дефарж? И в шала да е вплетено послание.

— Мисля — отвърна Дейкин, — че това е първият ни истински пробив. И че на теб трябва да благодарим за това. Най-важното обаче е шалът. Къде е?

— При останалите ми вещи. Онази нощ го пъхнах в едно чекмедже. Спомням си, че когато напуснах хотела, събрах всичко, без да го подреждам.

— И не си споменавала на никого, абсолютно на никого, че този шал е принадлежал на Кармайкъл?

— Не съм, защото бях забравила за него. Тикнах го в един куфар заедно с други вещи, когато заминах за Басра, и оттогава не съм отваряла куфара.

— В такъв случай всичко би трябвало да е наред. Дори и да са претърсили вещите ти, едва ли са обърнали внимание на един стар мръсен вълнен шал. Освен ако някой не ги е насочил към него, което, доколкото виждам, е невъзможно. Сега трябва да се погрижим вещите ти да се приберат и да ти се изпратят в… — впрочем, къде си се настанила?

— Ангажирах стая в „Тио“.

Дейкин кимна.

— Това е най-подходящото място за теб.

— Трябва ли… смятате ли, че трябва да се върна в „Маслинената клонка“?

Дейкин я погледна с разбиране.

— Боиш ли се?

Виктория вирна брадичка.

— Не — каза предизвикателно. — Ще отида, ако желаете.

— Не смятам, че е необходимо. Нито е благоразумно. Предполагам, че там някой вече е наясно с твоята дейност. Така че и да се върнеш там, няма да научиш нищо повече. По-добре не отивай.

Усмихна се.

— Иначе при следващата ни среща може да се окажеш и червенокоса.

— Това най-много ми се иска да разбера — възкликна Виктория. — Защо боядисаха косата ми? Какво ли не мислих и не можах да разбера. Вие намирате ли смисъл в това?

— Само един и той не е за казване. По такъв начин трупът ти би бил разпознат по-трудно.

— Ако бяха решили да ме убиват, защо не го направиха веднага?

— Това е интересен въпрос, Виктория. Страшно искам да узная отговора му.

— И нямате никаква представа какъв би могъл да бъде?

— Нямам нишка, за която да се заловя — отвърна мистър Дейкин с лека усмивка.

— Като говорим за нишки — възкликна Виктория, — спомняте ли си какво ви казах онази сутрин в „Тио“ за сър Рупърт Крофтън Ли? В смисъл, че нещо не беше наред с него?

— Да.

— Вие не го познавате лично, нали?

— Да, не се бях срещал с него.

— И аз реших същото. Защото, виждате ли, този човек не беше сър Рупърт Крофтън Ли.