Агата Кристи - Среща в Багдад

След това оживено му разказа всичко за случая, започвайки с цирея, появил се на врата на сър Рупърт.

— Да… сега разбирам как са го направили — каза Дейкин. — Досега не можех да си обясня как Кармайкъл онази нощ е могъл да притъпи бдителността си толкова, че да го убият. Стигнал е до Крофтън Ли, а той му е нанесъл удар с нож. Кармайкъл обаче успял да се измъкне и да влезе в стаята ти, преди да умре. И не е искал да се раздели с шала си, държал се е за него като удавник за сламка.

— Смятате ли, че ме отвлякоха, защото бях решила да дойда да ви разкажа това? Никой друг обаче не го знаеше. Освен Едуард.

— Смятам, че са разбрали, че трябва бързо да те извадят от играта. Започнала си много бързо да проумяваш какво става в „Маслинената клонка“.

— Доктор Ратбоун ме предупреди — каза Виктория. — Дори по-скоро ме заплаши, отколкото предупреди. Струва ми се, че бе схванал, че не съм тази, за която се представям.

— Ратбоун — каза сухо Дейкин, — не е глупак.

— Радвам се, че не трябва да се връщам там — заяви Виктория. — Досега се преструвах на смела, но истината е, че треперя от страх. Обаче ако не отида в „Маслинената клонка“, как ще мога да се свържа с Едуард?

Дейкин се усмихна.

— Щом Мохамед не може да отиде при планината, планината ще дойде при Мохамед. Напиши му една бележка. Пиши му само, че си в „Тио“ и че го молиш да вземе дрехите и багажа ти и да ги донесе тук. Тази сутрин ще ходя при доктор Ратбоун, за да го питам нещо за вечерните му лекции. Няма да ми бъде трудно да предам бележката на секретаря му, без опасност да попадне в ръцете на твоя враг Катрин. А сега, Виктория, иди в „Тио“ и стой там. Освен това…

— Да?

— Ако изпаднеш в премеждие, каквото и да е то, спасявай се, както можеш. Доколкото е възможно, ще бъдеш под закрила, обаче противниците ни са изключително силни и освен това за нещастие ти вече знаеш много работи. След като багажът ти пристигне в хотел „Тио“, задълженията ти към мен приключват. Разбери това.

— Веднага се връщам в „Тио“ — каза Виктория. — Е, по пътя ще купя малко пудра, червило и крем за лице. В края на краищата…

— В края на краищата — отбеляза мистър Дейкин, — едно момиче не може да се срещне с приятеля си съвсем невъоръжено.

— Ако беше Ричард Бейкър, нямаше да е толкова важно — довери му Виктория. — Макар че ми се иска и той да знае, че мога да съм хубава, когато поискам. Но Едуард…

С добре сресана руса коса, напудрен нос и току-що начервени устни, Виктория бе седнала на терасата на хотел „Тио“ отново в ролята на съвременна Жулиета, очакваща Ромео.

Ромео пристигна навреме. Появи се на моравата, оглеждайки се.

— Едуард — извика тя.

Той погледна нагоре.

— О, ето те и теб, Виктория.

— Ела горе.

— Веднага.

След миг се появи на безлюдната тераса.

— Тук е по-спокойно — каза тя. — После ще слезем и ще изпием по нещо при Маркъс.

Едуард я гледаше в недоумение.

— Виктория, какво си направила с косата си?

Момичето отчаяно въздъхна.

— Ако някой ми заговори отново за нея, мисля, че ще го ударя по главата.

— Струва ми се, че предишният й цвят ми харесваше повече.

— Кажи го и на Катрин.

— На Катрин ли? Та тя какво общо има с това?

— Много общо има — започна Виктория. — Ти ме накара да другарувам с нея и аз го направих. Едва ли имаш представа докъде ме доведе това.

— Къде беше през цялото това време, Виктория? Вече бях започнал да се тревожа.

— Наистина ли? Къде мислиш, че бях?

— Катрин ми предаде съобщението ти. Каза, че си й поръчала да ми съобщи, че внезапно ти се наложило да заминеш за Мосул. Било нещо много важно и хубаво и си щяла да ми се обадиш.

— И ти й повярва, така ли? — попита го Виктория със съжалителен тон.

— Реших, че си попаднала на някаква следа. И че разбира се, не можеш да разкажеш това на Катрин…

— А не допусна ли, че Катрин те лъже и че са ме ударили по главата?

— Какво? — Едуард се ококори от удивление.

— Че му упоиха с хлороформ, че ме мориха с глад…

Едуард бързо се огледа.

— Боже мой, не бях допускал… Виж какво, не искам да разговаряме тук, пред тези отворени прозорци. Не можем ли да отидем в твоята стая?

— Добре. Донесе ли багажа ми?

— Да. Оставих го на носача.

— Защото, когато оставиш човек без дрехи за две седмици…

— Виктория, какво се е случило? Знаеш ли какво, взел съм колата. Хайде да отидем в Девъншир. Нали не си ходила там?

— Девъншир? — Виктория го погледна удивено.