Агата Кристи - Среща в Багдад

В същото време обаче някакъв инстинкт за самосъхранение, не по-бавен от мисловните й процеси, запази на лицето й изражението на глупашка почуда. Инстинктивно бе разбрала, че е в голяма опасност. Само едно нещо можеше да я спаси. Оставаше й една-единствена карта. Тя побърза да я изиграе.

— Ти си знаел през цялото време! — възкликна. — Знаел си, че ще дойда тук! Ти си го организирал! О, Едуард, ти си чудесен!

На лицето й, подвижното й изразително лице, светете само едно чувство — почти безкрайно обожание. Видя и отговора — леко предизвикателната му усмивка на облекчение. Почти можеше да го усети как си мисли: „Тази малка глупачка ще преглътне всичко! Мога да направя каквото си искам с нея!“

— Как обаче успя да го уредиш? — продължи Виктория. — Навярно имаш много голяма власт. Навярно си нещо съвсем различно от това, за което се представяш. Ти си, както ми каза тогава, истински вавилонски цар.

Видя как горделивост освети лицето му. Прозря властност, твърдост, красота и жестокост, прикривани дотогава зад облика на един скромен и симпатичен млад човек.

„А аз съм само християнска робиня“ — помисли си Виктория. Реши, че трябва да вложи повече артистичност в думите си, за да бъде по-убедителна. И без това никой нямаше да разбере какво е струвало това на достойнството й.

— Но ти наистина ме обичаш, нали? — попита бързо и развълнувано.

Видя, че той вече не се и опитва да прикрие презрението си. Тази глупачка, тази глупави жени. Колко лесно бе да ги накараш да повярват, че ги обичаш, само това ги интересуваше! Нямаха усет за величието на изграждането на един нов свят и само хленчеха за любов! Бяха робини и затова щеше да ги използва като робини за постигането на своите цели.

— Разбира се, че те обичам — отвърна й той.

— Едуард, кажи ми за какво става дума. Обясни ми. Помогни ми да разбера.

— За един нов свят, Виктория. За един нов свят, който ще се роди от мръсотията и пепелта на стария.

— Обясни ми.

Той й обясни и въпреки волята си, тя почти се увлече от мечтата му. Лошите, стари неща трябваше да се унищожат взаимно. Дебелите старци, вкопчили се в богатствата си, които пречат на прогреса. Тесногръдите, глупави комунисти, опитващи се да материализират марксисткия си рай. Необходими бяха война и пълно разрушение. След това върху новата земя щеше да настъпи нов рай. Щеше да го изгради малка избрана група от висши същества — учени, селскостопански специалисти, администратори, от млади хора като Едуард, младите Зигфридовци на Новия свят. Всичките млади, всичките вярващи в съдбата си на свръхчовеци. След края на рушенето, те щяха да излязат на сцената и да поемат управлението.

Беше лудост, но конструктивна лудост. Нещо, което можеше да се случи в отслабения и разпадащ се свят.

— Помисли си обаче — обади се Виктория, — колко много хора ще трябва да загинат.

— Нищо не разбираш — отвърна Едуард — Това е без значение.

Без значение, такова беше неговото верую. Изведнъж, без каквато и да е видима причина, Виктория си спомни за старата и груба трихилядолетна глинена паница, залепена с битум. Естествено, че именно тези неща имаха значение — малките делнични неща, семейството, за което трябва да се сготви храна, четирите стени, обграждащи дома, малкото на брой скъпи на стопаните вещи. Хилядите обикновени хора на земята, които работеха, обработваха нивите си, извайваха глинени съдове, смееха се и плачеха, събуждаха се сутрин и си лягаха вечер. Именно те бяха хората, които имаха значение, а не ангелите със злодейски лица, готови да изградят нов свят, без да се замислят кому ще сторят зло.

Като опипваше внимателно пътя, защото знаеше, че тук, в Девъншир, смъртта е на една крачка, тя каза:

— Чудесен си, Едуард. А аз? Аз какво ще мога да направя?

— Искаш да помогнеш? Вярваш в това дело?

Виктория бе разумна. Не биваше да преиграва. Внезапната готовност да смени вярата си нямаше да изглежда убедителна.

— Зная, че вярвам в теб — заяви тя. — Ще направя какво и да е, стига ти да го искаш.

— Добро момиче — похвали я той.

— Като начало ми обясни защо организира идването ми тук. Сигурно има някаква причина.

— Разбира се, че има. Нали си спомняш, че когато се срещнахме, ти направих снимка?

— Спомням си — отговори Виктория.

(„Колко поласкана се почувствах, каква глупачка бях“ — помисли си тя.)

— Бях изумен от профила ти. От приликата ти с една жена. Направих снимката, за да се уверя.

— И на кого приличам?