Агата Кристи - Среща в Багдад

А настъпваше времето да се върне отново към всичко това. Защото бе наета на работа от мистър Дейкин и получаваше заплата от мистър Дейкин. Следователно трябваше да заслужи тази заплата и да покаже смелост. Може би щеше да й се наложи обаче да се завърне в „Маслинената клонка“. Потрепери, когато си спомни за доктор Ратбоун и пронизващия му поглед… Беше я предупредил.

А може би нямаше да й се наложи да се върне там. Може би мистър Дейкин щеше да й каже, че след като там вече са я разкрили, по-добре е да не се връща. Налагаше се обаче да се завърне в дома, където бе живяла под наем, и да прибере вещите си, защото в куфара й се намираше и небрежно захвърленият червен шал… Бе прибрала всичко в куфара, когато замина за Басра. Може би след като предадеше въпросния шал на мистър Дейкин, задачата й щеше да приключи. Може би щеше да й каже както във филмите: „Добра работа, Виктория.“

Забеляза, че Ричард Бейкър продължава да я наблюдава.

— Между другото — попита той, — ще можеш ли утре да вземеш паспорта си?

— Моят паспорт ли?

Тя прецени обстановката. Все още не бе определила бъдещото си поведение спрямо експедицията. Тъй като не след дълго от Англия щеше да пристигне истинската Вероника (или Вениша), Виктория трябваше да си състави добър план за отстъпление.

Дали обаче щеше просто да изчезне или да признае измамата и да демонстрира необходимото разкаяние, все още не бе решила — това не бе непосредствен проблем. Виктория винаги бе склонна да подходи към живота с философията на мистър Микобър, с надеждата, че все ще се появи някакъв нов шанс.

— Как да ти кажа — отговори тя, печелейки време, — не съм сигурна.

— Трябва, за да съобщим данните на полицията от този окръг — поясни Ричард. — Те си преписват оттам номера му, данни за възрастта ти, отличителни белези и т.н. Тъй като не разполагаме с паспорта, добре ще е все пак да съобщим на полицията името ти с други данни за теб. Между другото, как ти е фамилното име? Аз те познавам само като Виктория.

Виктория реагира с кокетничене:

— Хайде де. Знаеш фамилното ми име така добре, както го зная и аз.

— Това не е съвсем вярно — отвърна Ричард. Усмивката му съдържаше известна жестокост. — Аз зная фамилното ти име. Ти, струва ми се, не го знаеш.

Очите му я наблюдаваха през пенснето.

— Разбира се, че знам името си — отсече Виктория.

— Тогава незабавно ми го кажи.

Гласът му изведнъж стана рязък и остър.

— Няма смисъл да лъжеш — продължи той, — играта приключи. Ти прояви наистина голяма съобразителност. Научи си урока, през цялото време демонстрираш откъслечни знания. Невъзможно е обаче да мамиш другите през цялото време. Нарочно говорех абсолютни глупости, а ти ги приемаше като истини. Ти не си Вениша Савел. Коя си тогава?

— Казах ти, още когато се срещнахме. Аз съм Виктория Джоунс.

— Племенницата на доктор Поунсфут Джоунс?

— Не съм му племенница, но се казвам Джоунс.

— Ти ми каза и много други неща.

— Вярно е, казах ти. И всичките бяха верни. Забелязах обаче, че не ми вярваш. Това ме вбеси, защото аз, макар и понякога да послъгвам, всъщност често послъгвам, теб не те излъгах. И само за да бъда по-убедителна, те излъгах, че името ми е Поунсфут Джоунс. Това го бях казвала и по-рано и винаги минаваше. Откъде можех да зная, че си се запътил насам?

— Сигурно това малко те е шокирало — отвърна мрачно Ричард. — Ти обаче го прие съвсем хладнокръвно. С нищо не се издаде.

— Външно — не. А вътрешно — разтреперих се. Реших обаче, че е най-добре да обясня всичко, когато пристигна тук, където поне щях да се чувствам в безопасност.

— В безопасност? — Ричард се замисли над тази дума. — Слушай, Виктория, цялата тази невероятна история, която ми разказа за упояването ти с хлороформ, наистина ли беше вярна?

— Разбира се, че е вярна! Не ти ли стана ясно, че ако бях пожелала да те излъжа, можеше да измисля нещо по-добро и да го разкажа много по-убедително?

— Сега, когато вече те опознах, мога да приема този довод. Съгласи се обаче и ти, че при първо слушане разказът ти изглежда съвсем невероятен.

— Сега обаче си склонен да повярваш в истинността му. Защо?

— Защото, ако ти, както казваш, наистина имаш отношение към смъртта на Кармайкъл, няма причини да не се приеме разказът ти за истина — бавно произнесе Ричард.

— Всичко започна с това — каза Виктория.

— Няма да е зле да ми разкажеш каквото знаеш.

Тя го изгледа сериозно.

— Чудя се, дали мога да ти се доверя.