Агата Кристи - Среща в Багдад

— Разбира се, разбира се. Нямам представа къде съм го сложил. Я по-добре вземи го потърси ти. И на мен ми трябва. Заради бележките на гърба му. Там нахвърлих и рисунка на огърлицата с мъниста.

Следващия следобед доктор Поунсфут Джоунс изрази шумно неудоволствието си, след като чу наближаването на автомобил. След малко го и видя. Автомобилът, криволичеше из пустошта и се бе насочил към могилата.

— Посетители — жлъчно изрече той. — Точно когато най-малко ни трябват. Искам лично да проследя как ще бъде покрита с целулозен разтвор розетката на северозападния ъгъл. А сега ще ми се стоварят разни идиоти от Багдад, настроени за празни приказки, че ще поискат и да ги разведат из разкопките.

— Точно в това Виктория би могла да ни помогне — каза Ричард. — Нали нямате нищо против, Виктория? Ще разведеш лично гостите из обекта.

— Сигурно ще объркам всичко. Нали знаете, че нямам никакъв опит.

— Смятам, че ще се справиш чудесно — подкрепи я дружески Ричард. — Чух какво каза тази сутрин за изпъкналите тухли. Все едно, че си го прочела от книгата на Делонгаз.

Виктория леко поруменя и реши да разкрива ерудицията си по-внимателно. Понякога се чувстваше неловко от присмехулния поглед, отправен й през дебелите стъкла на пенснето.

— Ще се постарая — отвърна примирено.

— Използваме те като момиче за всичко — каза Ричард.

Виктория се усмихна.

Това, с което й се бе наложило да се занимава през последните пет дни, наистина немалко я изненада. Бе проявявала фотоплаки с вода, филтрирана през памук, на светлината на примитивна лампа с фитил, който изгасваше винаги в най-важния момент. Масата в тъмната стая всъщност бе нисък сандък и за да може да я ползва, й се налагаше да прикляква или да коленичи. Самата тъмна стая представляваше, по думите на Ричард, умален модел на Близкия изток през Средновековието. Доктор Поунсфут Джоунс я бе уверил, че през следващия сезон ще има повече удобства, но че сега е необходимо да се пести всяка стотинка, за да се плаща на работниците и да се получават резултати.

Кошниците, изпълнени с натрошена керамика, първоначално събудиха у нея недоумение, макар че успя да го прикрие. От каква полза можеха да бъдат всички тези глинени парчетии?

След като обаче се научи да ги нагажда, залепва и поставя в кутии, изпълнени с пясък, лека-полека интересът й към тях започна да се пробужда. Научи се да разпознава отделните видове и форми керамика. Накрая започна да се опитва да възстановява наум как и за какво са били използвани тези съдове преди около три хиляди години. В района на разкопките бяха открили няколко бедни самостоятелни къщи. Опита се да си представи къщите такива, каквито са били при построяването им, да си представи и хората, живели в тях, техните надежди и страхове, техните потребности, лишения и занимания. Тъй като имаше живо въображение, в главата й лесно се раждаха картини. Почувства се направо омаяна, когато един ден откриха в една стена глинено гърненце, съдържащо половин дузина златни обици. „По всяка вероятност зестрата на някое момиче“, усмихна се Ричард.

Съдове, пълни с пшеница, златни обици, запазени за зестра, костени игли, ръчни мелници и хаванчета, малки фигурки и амулети. Обикновените вещи за ежедневна употреба на една малка общност от обикновени хора.

— Именно това намирам за най-вълнуващо — призна Виктория на Ричард. — Знаете ли, преди време си мислех, че археологията се занимава само с кралски гробници и дворци.

— С вавилонските царе — добави тя, усмихвайки се. — Най-много ми харесва това, че се занимава с живота на обикновени хора, на хора като мен. И аз притежавам разни неща, например имах една много хубава купа, в която приготвях тесто за кекс, отвътре синя, а отвън — бяла. Когато се счупи, купих нова, която беше съвсем различна. Така че напълно разбирам защо тези хора са залепвали с битум любимите си чаши и чинии. Животът и тогава, и сега е все един и същ, нали?

Мислеше си за тези неща и сега, докато наблюдаваше посетителите, запътили се към могилата. Ричард отиде да ги посрещне. Виктория го последва.

Бяха двама французи, пътуващи през Сирия и Ирак и проявяващи интерес към археологията. Виктория ги разведе из разкопките, повтаряйки като папагал заучени фрази, които, неспособна да изневери на самата себе си, допълваше със собствени измислици, за да стане разказът й по-вълнуващ.

Забеляза, че единият от посетителите има много нездрав вид и се мъкне подир другия доста неохотно. След малко каза, че ако мадмоазел няма нищо против, би предпочел да се прибере в сградата. Още сутринта се чувствал отпаднал, а от слънцето му ставало още по-зле.