Агата Кристи - Среща в Багдад

— Луцифер? Не. Викаха ми Бухала, защото винаги носех очила.

— А да познавате човек с такъв прякор? В Басра?

Ричард поклати глава.

— Луцифер. Син на Утрото. Низвергнат ангел. Имаше и такава марка старовремски кибрит — добави той. — Достойнството му бе, че не гаснеше на вятър, ако си спомням добре.

През цялото време я гледаше в лицето и забеляза, че тя се намръщи.

— Ще ви бъда благодарна, ако ми разкажете какво точно се случи в Басра — настоя тя.

— Вече ви разказах.

— Имам предвид друго. Вие бяхте ли там, когато всичко това се случи?

— Разбирам. Всичко това се случи в чакалнята на консулството. Бях там и чаках Клейтън, консула.

— Кои други бяха там? Освен Кармайкъл и човекът с вид на търговски пътник имаше ли някой друг?

— Имаше още двама души. Един слаб и мургав мъж с вид на французин или сириец и един възрастен човек според мен персиец.

— Търговският пътник извадил револвер, вие сте го спрели, а Кармайкъл избягал. Как?

— Първо зави към кабинета на консула. Той се намира в другия край на един коридор…

— Зная. Живях там няколко дни. Всъщност пристигнах там веднага след вашето заминаване — прекъсна го Виктория.

— Така ли?

Той още веднъж я изгледа изпитателно, но тя не забеляза това. Пред погледа й сега беше дългият коридор на консулството с врата, отворена към зелените дървета и слънцето.

— Та, както ви казах, Кармайкъл първо тръгна в тази посока. След това изведнъж се извърна и се затича към улицата. Повече не го видях.

— А търговският пътник?

Ричард присви рамене.

— Разбрах, че разказал някаква измислена история как предната вечер бил нападнат и ограбен и му се сторило, че в арабина в консулството разпознал нападателя. Не чух повече за случилото се, защото веднага след това заминах за Кувейт.

— В този ден кой друг беше настанен в консулството?

— Само един човек на име Кросби, служител в петролна компания. И никой друг. Впрочем не, сега ми се струва, че имаше и още някой, дошъл от Багдад, но не се срещнах с него. Не мога да си спомня името му.

„Кросби“ — помисли си Виктория. Представи си капитан Кросби, ниската му, набита фигура и картечния му говор. Много обикновен човек. Чиста душа без особен финес. А Кросби беше в Багдад в нощта, когато Кармайкъл дойде в хотел „Тио“. Възможно ли е Кармайкъл, вместо да се опита да достигне до кабинета на генералния консул, внезапно да се е извърнал и побягнал към улицата само заради това, че в осветения край на коридора е забелязал силуета на Кросби?

Бе погълната от мислите си, потънала в мълчание. Сепна се и погледна Ричард Бейкър виновно. Видя, че той продължава да я наблюдава внимателно.

— Защо искате да знаете всичко това? — попита той.

— Просто ми е интересно.

— Имате ли други въпроси?

— Познавате ли някого на име Лефарж? — попита Виктория.

— Не, не познавам. Мъж или жена?

— Не зная.

Мислеше си за Кросби. Кросби? Луцифер? Бяха ли Кросби и Луцифер един и същ човек?

Вечерта, когато Виктория се раздели с двамата мъже и отиде да си легне, Ричард се обърна към доктор Поунсфут Джоунс:

— Ще ми се да видя писмото от Емерсън. Бих искал да зная какво точно е написал за това момиче.

— Ще ти го дам, драги ми приятелю, разбира се. Тук някъде трябва да е. Спомням си, че записвах нещо на гърба му. Беше се изказал много ласкаво за Вероника, ако си спомням добре, пишеше че е страшно амбициозна. Аз също я намирам за много мило момиче, наистина мило. Никак не се смути от това, че багажът й не пристигна. На нейно място повечето други момичета щяха да поискат да ги закарат с кола до Багдад още на другия ден, за да си купят нови дрехи. Момиче с характер е. Как впрочем си е изгубила багажа?

— Била е упоена с хлороформ, отвлечена и заключена в арабска къща — отвърна безстрастно Ричард.

— А, да. Ти вече ми каза. Сега си спомням. Крайно невероятно ми се струва това. Знаеш ли за кого ми напомня? За Елизабет Канинг. Спомняш ли си, че тя обясни двуседмичното си отсъствие с една най-невероятна история. Имаше замесени някакви цигани, ако си спомням добре. А беше толкова невзрачно момиче, че въобще не можеше да се допусне, че в тази работа е замесен някакъв мъж. Докато тази Виктория — или Вероника, все не мога да я запомня — е едно мило сладко дете. Виж, при нея е съвсем допустимо да има замесен мъж.

— Би изглеждала по-добре, ако не си боядисваше косата — отвърна сухо Ричард.

— Наистина ли я боядисва? Виждам, че разбираш от тези работи.

— Да не забравя писмото на Емерсън, сър…