Агата Кристи - Среща в Багдад

Наистина бе забавно да участваш в археоложка експедиция и да видиш какво се върши там. Само да успееше да се държи както трябва и да не се издаде.

Не намираше ролята си никак лесна. При споменаването на хора, публикации, архитектурни стилове и категории керамика трябваше да бъде внимателна. За щастие хората винаги ценят внимателните слушатели. Виктория бе отличен слушател на двамата мъже и лека-полека, плахо започна да усвоява жаргона им.

Скришом усърдно четеше, щом останеше сама в къщата. Имаше добра библиотека с богат набор книги по археология. Виктория успяваше бързо, макар и повърхностно, да усвоява прочетеното. Неочаквано за себе си, намери този нов живот за очарователен. Рано сутрин пиеше чай и след това отиваше на разкопките. Помагаше на Ричард като фотограф. Събираше късчета керамика и ги залепваше. Приятно й бе да наблюдава сръчната работа на копаещите мъже и да слуша песните и смеха на малките момчета, които пренасяха кошниците с пръст. Усвои разликата между отделните исторически периоди, научи се да различава видовете археологически пластове и се запозна с резултатите от миналогодишната работа. Изпитваше опасения единствено от евентуалното откриване на гробница. Нищо от прочетеното не й даваше представа какво би трябвало да прави в качеството си на антрополог практик.

„Стигнем ли до кокали или до гроб — каза си тя — ще се престоря на настинала, или не, на жертва на жлъчна криза и ще остана на легло.“

Гробове обаче не се появиха. Вместо тях от могилата постепенно изникнаха стените на дворец. Виктория бе очарована от видяното, още повече, че то не изискваше някакво специално умение от нейна страна.

Усещаше обаче неизказана критичност в погледа на Ричард Бейкър. Иначе се държеше любезно и дружески и нейният ентусиазъм искрено го забавляваше.

— За вас, току-що дошла от Англия, всичко наистина е ново. Спомням си как и аз бях въодушевен от всичко при първото си идване.

— Кога беше това?

Той се усмихна.

— Преди доста време. Преди петнадесет… не, преди шестнадесет години.

— Навярно познавате много добре страната.

— Идвал съм не само тук. Работил съм и в Сирия, и Персия.

— Сигурно говорите отлично арабски, нали? Ако се облечете както трябва, бихте ли могли да минете за арабин?

Ричард поклати глава.

— Не вярвам. Това би изисквало доста усилия. Съмнявам се дали въобще е възможно някой англичанин да мине за арабин. За по-дълго време, разбира се.

— А Лоурънс?

— Не вярвам и той да е минавал за арабин. Единственият човек, когото познавам и който е практически неотличим от местните хора, е един мъж, роден из тези места. Баща му е бил консул в Кашгар и други затънтени места. Научил е какви ли не странни диалекти като дете и после не ги е забравил.

— Какво стана с него?

— След училището пътищата ни се разделиха — бяхме съученици. Викахме му Факир, защото бе способен да стои напълно неподвижно и да изпада в някакъв своеобразен транс. Не зная какво точно прави сега, макар че мога да предположа.

— След училището никога ли не сте се срещали?

— Колкото и да е странно, срещнах се с него завчера. В Басра. Много неясна история.

— Неясна?

— Да. Не можах да го позная. Беше облечен като арабин — с кефия, раирано наметало и стара армейска куртка. Носеше кехлибарена броеница и прехвърляше зърната й привидно по съвсем традиционен начин, а всъщност използваше армейски шифър. Морзова азбука. Предаде ми послание. На мен!

— И какво беше то?

— Съобщи името ми. Прякора ми, за да бъда по-точен. После и своя. Сетне подаде сигнал за опасност.

— А имаше ли наистина опасност?

— Да. Когато стана и тръгна към вратата, един невзрачен човек с вид на търговски пътник извади револвер. Ударих го по ръката и Кармайкъл успя да избяга.

— Кармайкъл?

Усетил промяната в тона й, Ричард бързо извърна глава.

— Това беше истинското му име. Да не би да го познавате?

„Би било много странно да му отговоря, че е умрял в леглото ми“ — помисли си Виктория.

— Да — отвърна бавно тя. — Познавах го.

— Познавахте го? Защо „познавах“? Да не би…

Тя кимна утвърдително.

— Да. Мъртъв е.

— Кога умря?

— В Багдад. В хотел „Тио“. Цялата работа се потули — добави бързо. — Никой не разбра.

Той бавно поклати глава.

— Да… Ясно е с какво се е занимавал. Но вие? Вие как научихте?

— Бях замесена съвсем случайно в цялата история.

Той я погледна изпитателно.

— Прякорът ви в училище да не е бил Луцифер? — внезапно го попита Виктория.