Агата Кристи - Среща в Багдад

— Здравей Ричард, момчето ми, ето те и теб. Не зная защо имах чувството, че ще пристигнеш във вторник.

— Днес е вторник — каза Ричард.

— Наистина ли? — възкликна доктор Поунсфут Джоунс, без да се развълнува особено. — Я погледни това и ми кажи какво мислиш. Не сме изкопали и три фута още, а вече стигнахме до цели стени. Дори струва, че има следи от боя. Я огледай това, моля те, и ми кажи какво мислиш за него. Изглежда ми много обещаващо.

Ричард скочи в изкопа и двамата археолози близо четвърт час водиха оживен разговор на професионален език.

— Между другото — каза Ричард, — доведох едно момиче.

— Тъй ли? Какво момиче?

— Казва, че е ваша племенница.

— Племенница ли? — доктор Поунсфут Джоунс се опита да откъсне мислите си от тухлената стена. — Не зная дали имам племенница — заключи той с известно съмнение, сякаш би могъл да има, но я е забравил.

— Разбрах, че идва тук, за да работи с вас.

— А! — Лицето му се проясни. — Сега се сетих. Разбира се. Това ще да е Вероника.

— Струва ми се, че се представи като Виктория.

— Да, да. Разбира се. Виктория. Емерсън от Кеймбридж ми писа за нея. Според него е много способно момиче. Антроположка. Съвсем не ми е ясно защо днес всички са се заели с антропология. А на теб?

— Бях разбрал, че очаквате антроположка.

— Засега няма нищо интересно за антрополозите. Естествено ние всъщност едва сега започваме. Бях останал с впечатление, че тя ще дойде след около две седмици, но да ти призная, не четох писмото му кой знае колко внимателно. Дори не знам къде съм го оставил. Другата седмица пристига жена ми. Или май беше по другата? Та и нейното писмо не мога да открия. Все си мислех, че Вениша ще дойде заедно с нея. Разбира се, може и да не съм разбрал датите правилно. Е, ще я използваме все пак. Започна да се появява доста керамика.

— Да знаете да има нещо странно около нея?

— Странно ли? В какъв смисъл?

— В смисъл да е имала нервна криза или нещо от този род.

— Емерсън май ми беше писал, че се била преуморила. Дипломна работа ли защитавала, научна степен ли, нещо от този род. Но за нервна криза май не ми писа. Защо?

— Как да ви кажа, прибрах я от самия път. Беше съвсем сама при онази малка могила, която е на миля от завоя за…

— Сещам се — прекъсна го доктор Поунсфут Джоунс. — Знаеш ли, веднъж открих там керамика от културата Нузу. Странно, нали? Толкова на юг.

Ричард не беше съгласен да го връщат към археологическите теми и решително продължи:

— Разказа ми една наистина необикновена история. Каза, че била отишла да си измие косата, там я упоили с хлороформ и я отвлекли. Сетне я закарали в една къща в Мандали, където била държана под ключ, но успяла да избяга оттам през нощта. По-нелепи брътвежи дотогава не бях слушал.

Доктор Поунсфут Джоунс поклати глава.

— Не ми изглежда вероятно — отбеляза той. — Страната е съвсем спокойна и под полицейски контрол. Никога не е била толкова сигурна.

— И аз мисля същото. Очевидно тя си е въобразила цялата тази история. Именно затова питах дали е имала нервна криза. Навярно е едно от онези истерични момичета, които твърдят, че местният свещеник е влюбен в тях, а местният лекар е готов да ги изнасили. Би могла да ни създаде много неприятности.

— Надявам се да се успокои — заяви доктор Поунсфут Джоунс с оптимизъм. — Къде е сега?

— Оставих я да се измие и оправи след пътя — Ричард за малко се поколеба. — Няма никакъв багаж.

— Тъй ли? Това е много странно. Как мислиш, да не вземе да поиска да й дам назаем една от двете си пижами? Едната от тях е станала на нищо.

— Ще трябва да се оправя сама, докато дойде камионът следващата седмица. Още се чудя какво правеше сама в пустинята.

— Днешните момичета не са като едновремешните — каза неопределено доктор Поунсфут Джоунс. — Всичко обръщат наопаки. Пречат ти да си вършиш работата. Това място уж е отдалечено и посещенията изглеждат малко вероятни, но ще се учудиш колко хора и коли идват, когато най-малко ти трябват. Я виж, хората са прекратили работа, сигурно е време за обяд. Хайде да се връщаме в къщата.

Виктория, очаквала с трепет срещата си с доктор Поунсфут Джоунс, откри, че видът му съвсем не съответства на страховете й. Бе нисък, закръглен човек с полуплешива глава и примигващи очи. За нейно учудване я посрещна с протегната ръка.

— Е, Вениша, искам да кажа, Виктория, съвсем ме изненада. Мислех, че ще дойдеш следващия месец. Така или иначе, радвам се да те видя. Очарован съм. Как е Емерсън? Надявам се астмата вече не го измъчва много.