Агата Кристи - Среща в Багдад

Откъде можеше всъщност да знае? По този път очевидно нямаше оживено движение, друга кола не бе минавала. Нито пък камион. Нито дори магарешки керван. Тази кола може би отиваше към селото, откъдето беше избягала.

Какво трябваше да направи? Стори й се ужасно, че трябва да вземе решение за толкова кратко време. Ако това бе враг, значи бе настъпил краят. Но ако не бе враг навярно сега бе единственият й шанс да оцелее. Ако продължеше да се скита, навярно щеше да загине от горещина и изтощение. Какво да прави?

Докато стоеше присвита, парализирана от нерешителност, шумът на двигателя започна да се променя. Колата намали скоростта и сетне с форсиране излезе от пътя и се отправи към хълма, зад който Виктория се бе скрила.

Бяха я видели! Търсеха я!

Виктория се измъкна от канавката и изпълзя към обратната страна на хълма, по-далеч от наближаващата кола. Чу как моторът спря и се хлопна врата, след като някой излезе от колата.

После се разнесе арабска реч. Настъпи тишина. Изведнъж съвсем внезапно пред погледа й изникна мъж. Той обикаляше могилата и вече бе преполовил пътя. Очите му бяха приковани към земята и от време на време се навеждаше и взимаше нещо в ръце. Каквото и да търсеше, очевидно не бе момиче на име Виктория Джоунс. Освен това определено бе англичанин.

Като въздъхна с облекчение, момичето се изправи и тръгна към него. Той вдигна глава и застина изненадан.

— Боже мой — възкликна Виктория, — толкова се радвам, че се появихте.

Той продължи да я зяпа.

— Какво, за Бога… — започна той, — англичанка ли сте? Обаче…

Виктория се засмя и свали абата.

— Разбира се, че съм англичанка! Ако обичате, бихте ли ме закарали до Багдад?

— Не отивам в Багдад. Идвам оттам. Обаче какво за Бога правите тук, сама, в сърцето на пустинята?

— Отвлякоха ме — отговори Виктория задъхано. — Отидох да си измия косата и ме упоиха с хлороформ. Когато се събудих, бях в една арабска къща в някакво село, което се намира в тази посока.

Махна с ръка някъде към хоризонта.

— В Мандали?

— Не Зная как му е името. Миналата нощ избягах оттам. Вървях цяла нощ и се скрих зад този хълм, за да се укрия от врага.

Избавителят й я гледаше с много странно изражение на лицето. Бе мъж на около тридесет и пет години, със светла коса, леко високомерен. Говорът му беше академичен и точен. Сложи пенсне и я изгледа през него. Неодобрително. Виктория съобрази, че не вярва и на една дума от приказките й.

Веднага даде израз на възмущението си.

— Говоря самата истина — каза. — Абсолютната истина.

Непознатият я изгледа още по-недоверчиво.

— Много интересно — забеляза хладно.

Виктория бе обхваната от отчаяние. Колко несправедливо бе лъжите й винаги да звучат правдоподобно, а сега, когато казваше самата истина, да не й вярват. Истините ги разказваше зле и неубедително.

— И ако нямате нищо за пиене, направо ще умра от жажда. Ще умра от жажда и ако ме оставите тук.

— Естествено не бих си и помислил да направя това — отвърна сопнато непознатият. — Не подхожда на една англичанка да се разхожда сама из дивата пустош. За Бога, устните ви са съвсем напукани… Абдул!

— Сахиб?

Шофьорът се появи от другата страна на могилата. След като получи нарежданията на арабски, се затича към колата и след малко се завърна с голям термос и чаша.

Виктория жадно пи.

— Сега вече е друго — въздъхна тя.

— Името ми е Ричард Бейкър — представи се англичанинът.

Тя също се представи:

— Казвам се Виктория Джоунс.

Сетне, в желанието си да спечели доверие и да замени проявеното към нея подозрение с почтително внимание, добави:

— Виктория Поунсфут Джоунс. Отивам при вуйчо си, доктор Поунсфут Джоунс, който извършва археологически разкопки.

— Какво чудесно съвпадение — възкликна Бейкър гледайки я изненадано. — Самият аз също съм се запътил към разкопките. Те са само на около петнадесет мили оттук. Струва ми се, че попаднахте на най-подходящия спасител, не намирате ли?

Виктория остана, меко казано, просто слисана и объркана. Бе направо сащисана. Дотолкова, че не можа да каже нищо повече. Покорно и безмълвно последва Ричард в колата и влезе в нея.

— Предполагам, че вие сте очакваната антроположка — каза Ричард, премествайки разни неща от задната седалка, за да устрои девойката по-удобно. — Научих за вашето идване, но не очаквах да пристигнете толкова рано.

Задели известно време на подреждането на парчета керамика, които извади от джобовете си. Виктория сега разбра какво бе събирал около могилата.